Автор Димитър Тодоров
… и както бях взел всички мерки да излича Куба от биографията и паспорта си, така и не бях забелязал издайническия етикет, подпъхнат под найлоновата опаковка на раницата в Хавана. И митничарката в Лос Анжелис не го забеляза. Че то така Сульо и Пульо ще влезе в Съединените щати.
Идеята беше да се направи едно преходче в националния парк Рангел – Св. Илия в Аляска. Чарът на цялото преживяване из Чугачите, които точно тук се срещат с другите две планински вериги – Рангелите и Елаясите – е в абсолютната дивотия. Никакви пътеки, никакви човешки стъпки. Самолетчето те оставя някъде около 70 км от базата МакКарти и, ако успееш да се добереш до уреченото за прибиране място в уреченото за прибиране време, имаш шанс да бъдеш прибиран. Стига времето и атмосферните условия да позволяват. И пилотът, с когото си се разбрал да не е изчезнал, без да остави бележка на друг за съществуването ти. Ако не си се добрал, имаш шанс да бъдеш потърсен от въздуха из района, през който си заявил, че ще се предвижваш.
Но не и преди да дойде уречения час. Дотогава разполагаш за връзка с една радиостанция, която обаче работи, само ако в обхвата й влети със самолетче някой, който би те чул. За осем дни мярнахме само едно самолетче. И това е в най-натоварения откъм авиотрафик сезон. А друг път освен по въздуха няма никакъв. Пеша е непроходимо, по река Тана без подготовка и екипировка надали е мислимо да се пробваш изобщо. Срещу мечките гризли оръжието ти е само един спрей с пиперлив газ за печелене на време.
За по-силно усещането за изолираност и състояние на зарязаност сред стихиите, първият ден валеше тих напоителен дъжд, а ниска облачност ни захлупваше и скриваше гледката във всички посоки, свеждайки видимостта до минимално необходимото за непосредствена ориентация – долина, тъмно студено езеро, стръмни склонове, силуети на възвишения с неопределима височина, проход (вероятен), река, брод (вероятен), море от мокра хвойновидна растителност, мечешки изпражнения (стъпките от мечки започват да се забелязват чак на третия-четвъртия ден, когато окото се набива достатъчно). Следваха осем дни борбен преход през скалисти планински проходи, клекоподобни храсталаци до над темето, ръбести морени, леденостудени схващащи глезени и колена буйни потоци, ледници, неколкостотинметрови стръмни сипеи.
От самолетчето виждаш чакълесто речно корито. Викаш си – идеално за разходка. На земята мащабите се коригират и камъчетата се превръщат в морени, надвишаващи човешки бой. Ледника Тана го прекосявахме половин ден. При това на зиг-заг, защото е лабиринт от бездънни цепки, върху който би имало добра видимост от птичи поглед, но не и от повърхността.
Всичката храна естествено се носи на гръб. В … мечкоупорни бидони. Които съвсем по американско-консуматорски излизат с нови модели всяка година, защото ужким мечките се научавали да отварят миналогодишния модел. Със сигурност не и рангелските мечки. Там хората сме съвсем като извънземни за тях. Толкова рядко е присъствието ни. Даже и Тимъти Тредуел* не се е отбивал насам. И за мечките, които за късмет не срещнахме на живо, и за яребичините роднини, на които щяха да се пръснат сърчицата, колчем неволно се надвесвахме над гнездата им, и за дребните бозайници-лакомци с черни муцунки (wolverine, англ.; россомаха, рус.), и за … пчелите! Тия обаче не ни мелеха просо. Не прощаваха. Най-малкото, ако сме им настъпили гнездото сред най-гъстите клекове без никаква възможност за бягство. Размина ми се с едно ужилване. Комарите са огромни, но мудни и лесни за убиване. Действат целодневно. За разлика примерно от африканските, които излизат „на работа“ само по здрач за по няколко часа.
_______________________
* Авантюрист, добил посмъртна световна слава от филма на Вернер Херцог “Човекът Гризли”. Прекарал 13 лета сред мечките гризли в Аляска, мотивиран от по своему разбрана солидарност с тях, докато в крайна сметка не изяждат и него, и приятелката му.
_______________________
С течение на дните ни се струваше, че някак си печелим доверието и уважението на планината, та в последния ден ни награди със най-сочни зелени алпийски поляни, най-бистри езерца и най-ярко синьо слънчево небе. Да видим най-сетне гледката към доминиращите бели ледени масиви на Рангелите на хоризонта.
В началото имах силни съмнения, че ще издържа. В края не ми се тръгваше. Това ходене направо ме възроди. И физически и психически. Даже бих се разочаровал, че самолетчето все пак дойде да ни прибере, ако не знаех, че сме останали само с шепа овес в раниците и няколко шепи боровинки сред природата.
А с кафявите мечки се опознавахме отблизо край един праг на река Брукс в националния парк Катмай, където тъкмо се угояваха със сьомга за цяла зима напред.
И за да не си помисли някой, че съм прекосил Аляска, без да се отбия на гробище, уточнявам, че много от кръстовете са православни, а буквите кирилски. Дето се вайкал Чукчата: Царь плохой. Аляску продал. Чукотку не продал.
(2006)
Остави отговор