Започнахме на 20 км от Ла Пас на 4900мнв, където ни валя сняг и ходехме през гъста мъгла. Скоро пейзажът напълно се промени и се превърна в зелена джунгла с причудливи растения и огромни пеперуди. За 4 дни срещнахме само една група мъже германци, които много се напъваха да стигнат преди нас, но въпреки, че ние не си давахме зор, накрая пристигнахме заедно. Не можаха да повярват, че някакви си 3 момичета могат да ходят колкото тях. Понякога, когато бързаш не стигаш по-бързо.

Ла Пас, Боливия

IMG_2999

Видяхме доста лами и едно странно животно като бобър.

Първите две нощи ни валя проливен дъжд и всичко беше мокро. Палатката ми вече почваше да пропуска откъм входа, а палатката на Джулия беше направо като подводница. Цяла нощ изгребвала водата с тенджерата. През деня обаче имаше слънце и спирахме да се изсушим. Не е зле за дъждовния сезон.

Последната нощ беше суха. Спахме до чуден водопад с вирче. Водата е студена за къпане, но поне охладихме изморените крака. На другия ден стигнахме Коройко – живописно селце кацнало на един хълм между зелени и бели планини. Веднага намерихме хипи мястото за $1 на нощ, срещнахме приятели от Ла Пас и още нови приятели. Вечер свирехме на площада, през деня правехме йога, говорехме или се разхождахме. Щях да остана повече в Коройко, ако не бяха досадните малки мушички, познати ми от африканските джунгли. Въпреки че бях покрита от глава до пети постоянно, пак успяха да ме нахапят и сърбежите бяха неописуеми и траеха с дни.

IMG_3473

IMG_3449

Върнах се във Фемили Хаус – домът ми в Ла Пас с намерението да си удължа визата за Боливия. За разлика от всички европейци, дори и турци, само българите имаха нужда от виза тук. На малката граница в Сан Матиас не ми бяха дали виза, а само печат. Това предизвика смут в имиграционните и започнаха да ме препращат от гише на гише. Ходих два пъти, готова да платя, колкото поискаха – близо $100 за визата за първия месец и удължението, но накрая ми казаха да се върна в деня, в който ми изтича визата. Нямах намерение да се връщам трети път в Ла Пас. Благодарих им и продължих нелегално без виза. На юг – към солената пустиня и границата с Чили!

За да разгледам солената пустиня и невероятните планини на юг се наложи да взема тур с джип. Беше близо 500 км в едната посока през пясъчни офроуд пътища навътре в планините през гейзери, езера с фламинга, минерални извори, причудливи скали и снежни върхове. Беше едно от най-сюрреалистичните места, които съм виждала. Напомняше ми на високопланинската пустиня в Хималаите, Ладакх. Тридневният тур, макар и весел, беше крайно недостатъчен. Може би най-добрият начин да се разгледа този район е с велосипед или мотор и палатка, през сухия сезон. Валя ни дъжд, градушка и сняг. Границата с Чили беше съвсем бяла. Изкушението да я пресека беше огромно. Дърпаше ме обаче още към Боливия и реших да оставя Чили за другия път. Насочих се към езерото Титикака, Исла дел Сол (Островът на слънцето) на 3800 м.н.в. Боливия не спираше да ме удивява. Красотата и енергията на Титикака не могат да се опишат с думи.

IMG_4627

Островът е малък, няма коли и пътища. Живеят 3 аймара комунитита в мир и спокойствие. Нямат си дори полиция или община.

Надморската височина се усеща и по цял ден пия чай от листа от кока, който много помага. Не мога да повярвам, че този чуден чай не е легален в Европа. Листата от кока могат да се използват по различни начини и нямат по-наркотичен ефект от чая или кафето. Светът съвсем е полудял. Рекламират всякакви отрови и забраняват ползотворни растения.

Храната на острова е доста скъпа и бях решила, че това е идеалното място за пречистваща диета. Четири дни не ядох почти нищо – няколко ябълки и банани, които носех от Ла Пас. На втория ден вървях пеша от северната до южната част на острова и обратно – 10 часа само на една ябълка. Наистина усетих, че храната не ти дава енергия, а даже ти взима. Чувствах се в чудесна форма, не усещах глад и не изхарчих нито 1 лев за храна.

На Исла дел Сол се усеща мистична атмосфера. Навсякъде има тераси, стълби и останки от инките. Животът сякаш е непроменен от поколения наред. Готвеше се на огън в малки схлупени кухни от кал, пълни с пухкави гвинейски прасенца. Гвинейските прасенца всъщност са деликатес тук и са предназначени за трапезата. В двора обикаляше малко агънце с майка си и няколко пилета. Тишината и спокойствието са космически.

IMG_5327

След като изпуснах всички карнавали в Бразилия и Боливия, се озовах на карнавала точно тук. Като най-висока в къщата се наложи да помагам за закачането на украсата. Всичко се накичваше с балони и цветни ленти – къщи, лодки и животни. Карнавалът в най-общ смисъл се състоеше в бой с вода между децата и надпиване между възрастните. Късно вечерта имаше песни и танци навън, но ги пропуснах. Тук отново намерих незабравими приятели и мястото ме привличаше силно, но визата, която нямах беше изтекла преди 2 дни и това не ми даваше мира. Потеглих към Перу с чувството, че има за какво да се върна в Боливия. Влюбих се и в тази страна!

На границата имиграционните, след известно чудене и чакане, ме накараха да си купя виза само за първия месец. Отдъхнах си, казах „чао“ на магическата Боливия и влязох в Перу.

Март 2013

От Ред: Материалът ни е любезно предоставен от Лора Василева, чиито пътешествия може да следите и в личния й блог „Споделянето е всичко “ (http://sharingiseverything.blogspot.com/).

Остави отговор

Вашият имейл няма да бъде публикуван