Автор Иван Попов
Не. Не става въпрос за Гражданска война, нито за САЩ, нито дори за Северна Америка. Всичко си е тук – на наша родна почва. Всичко гравитира около чувството за пълнота, което те обзема, когато се изправиш на Билото на Стара планина и се огледаш наоколо – ти си в центъра на всичко.
В последно време родният ни планински туризъм (без значение дали си истински турист от тези дето, просто си се качваме на влакчето и пътуваме дълги часове до някое подножие, от където още дълги часове ще се наслаждаваме на така чакания преход до желаното райско кътче или за теб е без значение разходката сред природата и се качваш на удобното си лично возило и след кратки асфалтови часове зърваш нейде напред същото това райско кътче) някак внезапно и май необратимо доста се комерсиализира.
Хижите попаднаха под лупата на категоризацията и съвсем в контекста вместо хотелските звезди, започнаха да получават еделвайсчета. Не съм специалист и нямам идея дали това е европейски стандарт или родна приумица. Другата последвала новост е тази, че вече няма разделение на цените за нощувка на такива за чужденци и такива за българи – нещата тук някак се усредниха. Няма да цитирам хижи и суми. И така е ясно, че нещата вече не са идилични като едно време. Ето го и напиращият въпрос – а с повишаването на цeните повиши ли се и качеството? Този отговор вече не е еднозначен, макар и тенденцията да е общоизвестна. Ако човек наобиколи по-високопланинските ни хижи не може да не му направи впечатление, че тук-таме има някакъв стремеж за обновяване и подмяна на остарялата инфраструктура с чисто нова – тук нова дограма на прозорците, там изцяло обновена или направо новопостроена канализация ведно със санитарните възли, на трето място подобрени условия за нощуване и т.н. И все пак нищо от това не може да се сравни с впечатлението ни за ново, чисто и уютно, което придобихме след едната ни нощ престой на хижа „Добрила” преди седмица.
Какво говорят фактите? Преди малко повече от година небезизвестна карловска фирма за газирани напитки започва да влага средства в две старопланински хижи – „Добрила” (над град Сопот) и „Дерменка” (близо до прохода Троян – Кърнаре). Днес мога да кажа, че резултатите вече са превъзходни, а ремонтите и обновяването далеч не са приключили…
Все пак нека ви кажа и как се стига до там. Ние пристигнахме в Сопот с автобус. Близо до автогарата има път, който води до две важни места: 1) лифт „Шамбала“ – най-бързият и приятен транспорт до хижа Незабравка – за по-мързеливичките; 2) манастирa „Св. Спас“ – за по-богобоязливите и всички, които просто искат да се отбият и да запалят свещичка, на това Възрожденско място. ((SURVIVAL NOTE: Не правете грешката да целувате невинно приятелката си в пределите на манастира, поради опасност монахините да й издерат очите (да – на нея)!!! Исус дава, но те никога!)) От там поехме по пътеката, криволичеща под лифта, и нагоре, нагоре през гората започнахме да се разтваряме в себе си.
Над нас парапланеристите не спираха да плъзгат крилете си в небето, изследващи въздушните течения. Топъл порив. Нагоре. Хладен въздушен пласт. Мек вираж и плавно надолу. Червени, жълти, лилави, сини крила. Цялата дъга мина над нас.
Или ние минахме под нея? Вървяхме и по черен път, без който няма как да качат нужните строителни материали за обновяването на „Добрила”. Въпреки това вървенето по пътеката е за предпочитане, нищо, че отнема малко повече време. Най-стръмният участък стига до междинната станция на лифта. След това се върви доста по-леко. Втората станция се намира на една поляна разстояние от хижа Незабравка, но ние до нея така и не стигнахме. Все пак трябваше да си изпълним задължителната програма и да направим редовното си изгубване в гората. На един разклон с две табели: х. „Незабравка“ и „х. Добрила“, поехме по жалоните и рехавата пътечка към нашата си цел. Не знам красотите ли пораждат заплес у нас, чистият въздух ли ни омайва, но резултатът винаги е един и същ – на една недокосната от човешки крак планинска ливадка осъзнахме, че не виждаме никаква пътека. Не я търсихме дълго, но тази, която открихме след около час вървене, ни изведе на едно открито пространство, заобиколено от била, без никакъв знак за посока. Какво се прави в такива случаи?
Не знам какво съветват опитните планинари, но най-логично ми се стори следното: качваш се на най-високото достъпно място, което виждаш, за да се огледаш и все ще зърнеш нещо, за което да се заловиш. Така и направихме – не бяхме изминали и една четвърт от пътя до най-високото на хоризонта, когато попаднахме на хубава, добре утъпкана пътека и до една много странна табела. На нея пишеше „вр. Ботев“. До тук нищо нередно. Но ако посоката, в която сочеше беше вярна, то значи за около два часа трябваше по пресечена местност да сме изминали пеш повече от тридесет километра, което по принцип нямам нищо против, ама все пак!..Нали! Не сме някои от X-Men, тъй да се каже. После се чу версията, че имало табели в планината, които по принцип си били обърнати – т.е. сочат от къде идва пътеката, а не до къде ще стигнеш по нея – интересна гледна точка. Добрата новина за нас беше, че на окoло три минути от тоя пътепоказател зърнахме пушек, а след него и хижата зад едно възвишенийце. Така маршрут, който пеш се покрива за около четири часа, ние блажено и не без тръпка взехме за шест часа. Все си мисля, че трябва да кандидатстваме за някакъв приз – „Най-бавните от що-годе ориентираните туристи“.
Хижа „Добрила” е малка, но има няколко допълнителни спални и в момента се строи още една, със самостоятелни стаи. В централната сграда се спи на нарове, но всичко е съвсем ново и може да си легнеш удобно в отоплената с парно стая след като си си взел горещ душ. Не видях някой да опъва палатка навън при осемте градуса по Целзий, но и точно сега имаше малко посетители. За ентусиастите отправили се на вече легендарния поход Ком-Емине, тази хижа е една много удобна спирка почти по средата на пътя.
Остави отговор