Едно пътуване из възрожденските градчета – Калофер, Карлово и Сопот

Автор Таня Рангелова

Най-сетне дойдоха дългоочакваните почивни дни около Великден и Първи май. С приятели решаваме, че е немислимо да пропуснем възможността да се спасим от шумния голям град и да се потопим в тишината и уюта на малкия град. Избираме за нашата кратка почивка Калофер.

На 1 май групата ни от две приятелски семейства и двама малчугани се отправя към малкото балканско градче. За около 3 часа по подбалканския път стигаме до града. На входа ни посреща статуята на Калифер войвода чието име носи града. Интересна е легендата за създаването му. На това място някога е имало гъсти, непроходими и необитаеми гори. Западно, в долината на Бяла река, е бил старият Звъниград, от който не е останала и следа. За оказаната съпротива турците заличили града, но гордите му и упорити защитници останали непокорени. Дружина от 40 юнаци, начело с Калифер войвода, дълго бродила из района, защитавайки събратята си и всявайки ужас сред османлиите. Турците били безсилни да се справят и затова султанът разрешил на войводата да се засели с момчетата си в гората, като им дал привилегии на дервенджийско село. Хайдутите откраднали моми от Сопот, който се славел с хубавиците си, и така възникнал Калофер.

Карайки по малките улички на града се наслаждаваме на спокойствието – тук е толкова тихо – сякаш времето е спряло.

Отсядаме в дома на семейството на Христо Чипев. Хазяйката е мила жена, която ни настанява в етажа, отделен за посрещане на туристи. Хвърляме багажа и слънцето ни подканя гостоприемно да се отдадем на разходка под лъчите му. Тръгваме по малките улички на следобедна разходка. Стигаме до мемориала на Христо Ботев, разположен в центъра на града,  в близост до река Тунджа. Изкачваме се по стълбите за да стигнем до величествената фигура на българския революционер. От там гледката към града е невероятна, а зад нас е необятна зеленина. По пътя към паметника на Ботев минаваме през старата църква „Света Богородица“ и мястото, където е роден поетът – килийното училище, което е разрушено и сега там стои само една плоча, даваща ни дава бегла информация.

След като поседяхме върху стъпалата на монумента, припичайки се под майското слънце, се отправяме към Девическия манастир „Въведение богородично“,  разположен в западната част на града. Малко объркваме пътя и вместо в манастира попадаме на църквата „Свети Атанас“, която за съжаление е затворена. Но от нея виждаме на отсрещния бряг на реката манастира, сгушен на края на едно възвишение. Отиваме до него. Влизаме в чудно красив двор с цъфнали цветя.

Из него се разхождат няколко монахини, което ни доказва, че манастирът е действащ. Има много хора, оказва се, че има празник и е отворено аязмото. Вярващи си взимат вода за здраве. Църквата на манастира е малка, но с много хубави икони. Не е известна точната дата на създаване на манастира – предполага се, че е основан през 18 век. Бил е опожаряван няколко пъти по време на турското робство. От 1991 г. към него съществува и неделно училище, като занятията се провеждат в специално обзаведена стая всеки петък. Освен православно вероучение, монахините преподават и църковно пеене, на хора, към неделното училище.

На следващия ден решаваме да атакуваме екопътеката Бяла река, която се намира по предварителна информация на 8 км от града, до Калоферския манастир. Упътени от местни хора потегляме натам. Пътят се оказва доста лош за нашата кола, но ние не се отказваме. Природата е прекрасна-всичко е потънало в зеленина и е обляно от слънце. Ето ни и пред Калоферския манастир „Св.Рождество богородично“. От надпис на стената на входа разбираме, че манастирът е основан през далечната 1640 година, бил е разрушаван няколко пъти  от турците, а в сегашния си вид е от 1881 година и е дело на Генчо Кънчев от Тревненската школа. По случай 1300-годишнина от основаването на Българската държава, чествана през 1981 г., манастирът е възобновен из основи и водоснабден. От разговора с любезния свещеник разбираме, че дълги години манастирът е бил мъжки, но в момента това вече не е така и той вече е женски.

Малко зад манастира започва и екопътеката, към която сме се отправили. Тръгваме по живописния маршрут, наслаждавайки се на ромона на реката. Има табло, на което разбираме, че ни предстоят 1.8 км изкачване и слизане по живописното ждрело на реката, че денивелацията е 60 метра и че трябва да минем 8 дървени моста поставени на най-невероятно красивите участъци на ждрелото над реката. По пътя има и табла, които ни разказват за многобройните обитатели на местността -бозайници, птици, влечуги, растения.

След около 2 часа стигаме до края и същевременно най-високото място на пътеката, където има оградена с перила тераса с прекрасна панорама. Поемаме въздух и се наслаждаваме на гледката пред нас – бучащата река отдолу, зелените планини срещу нас а в далечината се вижда и връх Ботев, потънал в сняг, макар да е май месец.

След кратката почивка тръгваме обратно, но по по-късия маршрут за надолу и след около 20 минути се връщаме в началото на пътеката. Този път е по-лек и по-кратък, но не толкова живописен като другия. Поизморени, но доволни се връщаме в Калофер, където се отправяме към къщата-музей на Христо Ботев. Тя се намира в подножието на монумента на Ботев. Оказва се, че това не е родната му къща, която е изгоряла при разгрома на града. През 1942 г. е възстановена къщата, където е живял по-късно бащата на Христо Ботев – даскал Ботьо Петков. В двора е построена в битов стил нова музейна сграда. Има мраморен бюст на поета и скулптурна фигура на майка му.