Автор: Ваня Милтенова
Както много пъти се казва, най-хубавите почивни дни са непланираните. И така, потеглихме в 9 ч. сутринта към пещерата Съевата дупка под лъчите на все още щадящото ни юлско слънце.
Докато пътувахме към с. Брестница се радвахме на красотата около нас и чистия въздух, който става все по-оскъден особено в София. Преди 12 ч. вече бяхме стигнали нашата цел и следвайки водача се озовахме в атмосферата на сталактон с диаметър 65 м. Не бяхме платили за фотоапарат, така че се въздържахме да снимаме. Но при следващо посещение едва ли ще пропуснем да съхраним на снимки това величествено хилядолетно творение, което от раз ти грабва вниманието. Разбира се не липсваха следи от недобросъвестни посетители, след които личаха множество отчупени сталактити. Но нали сме в България…
По пътеката за посетителите се виждат 40-годишни сталагмити, които спокойно може да подминеш поради едва забележимата им големина. Една част от образованията в залите наподобяваха жаба, крокодил, крак на балерина и какви ли не форми, на които забавният ни водач обръщаше специално внимание.
Но както всичко и нашата разходка имаше край, и тъй като разполагахме с достатъчно време, решихме да видим какво се крие зад табелата “Via Ferrata – Ледницата”, в непосредствена близост до пещерата Съевата дупка. Интересът ни не само си струваше, но прерасна в абсолютно спонтанно и незабравимо изживяване. Малката криволичеща пътека ни отведе до една отвесна скала, част от която е пригодена за любителите на скалното катерене.
И тук започнаха истинските емоции – да останеш на сигурна основа под сянката на дърветата или да опиташ да се правиш на алпинист? Все пак на колко места може да се пробваш да преодолееш страха си от високо, като си осигурен на сто процента от стабилна екипировка? Е, може би това е момента. Така, срещу 7 лв на човек, основната част от компанията реши да пробва какви са чувствата, когато под теб е пропаст и трябва да разчиташ основно на екипировката си. Разбира се, останалите бяхме в позицията на публика, сред шарена сянка и красива панорама, като истински “туристи”.
Само че катеренето не е проста работа и изисква разход на енергия. Така след това непланирано приключение и хапване с огромен апетит се насочихме към Троянския проход и по-точно към Беклемето. Когато се намираш в едно от запазените кътчета на Национален парк Централен Балкан, високо на билото обграден от парапланеристи, няма как да не се чувстваш свободен и пълен с идеи за нови обиколки из страната.
И понеже времето напредваше, скоро потеглихме към Кърнаре, за да продължим към София по познатия маршрут на подбалканската линия.
Остави отговор