Автор Иван Попов
Когато кажеш на приятелите си: „Отивам на село за събота и неделя.“, те съвсем закономерно започват да си те представят с мотиката в ръка и очакват след два дни да имаш тен на потник. Нормално, след като селото винаги е било символ на почтения и често неблагодарен кърски труд.
И аз винаги съм възприемал така нещата. До сега. Миналата събота и неделя преобърнаха представите ми, или поне добавиха още един комплект нюанси към цялостната картинка – селото като обект на туризъм, като исторически артефакт и дори като медиум, запечатал безвъзвратно в себе си екота на минали събития.
Селото, за което говоря, се нарича Сталево. То е удобно сгушено в подножието на два хълма – Хасара и Чуплака. Дълги години съм ги възприемал просто като част от пейзажа, просто една сигурна отправна точка, когато сутрин излезеш сънен от къщата и все още се чудиш дали и днес ще е жегаво из равнината. Като малък съм слушал историята за тунел, тръгващ от крепостта на Хасара и излизащ чак на река Марица, лениво течаща на около два километра на север. Казвах си, че ще да е било наистина отдавна, при положение, че днес няма и помен от крепост там горе. Сигурно не съм ходил там повече от десет години. Сега сякаш вече беше различно…
Има два начина да се качи човек на Хасара (по-високият от двата хълма). Единият е да излезеш от селото по пътя към Ябълково и веднага да се заизкачваш към шубраците. Едно време имаше ясно очертани пътеки. Днес почти са се изгубили или просто не водят никъде – пред теб изниква стена от поне три – четири вида трънливи храсталаци. Преодоляването им е в най-добрия случай неприятно, особено във властващата през този сезон жестока жега.
Разстоянието до върха не е никак голямо – само няколкостотин метра, но по този маршрут може да ви отнеме часове. Вторият начин е доста по-добър. От центъра на селото пак се хваща пътя към Ябълково, но се завива надясно две пресечки преди изходната табела. Тази пресечка постепенно прелива в път на юг, минаващ точно между двата хълма. За Хасара се продължава по пътя наляво и за разлика от този към Чуплака е добре да държите пътя – само той ще ви изведе безпрепятствено и без забавяне на върха за не повече от двадесетина минути. Там горе първо минавате покрай Кралимарковската стъпка – монолитна скала с монтирана на нея метална стълба, позволяваща бързо да се озовете отгоре й, а там има няколко кухини наподобяващи по форма човешка стъпка и копито. Та според легендата, по пътя си през равнината митичният юнак просто стъпил на скалата и в резултат останали стъпките – неговата и тази на коня му. Супермен не ги може тези неща, си мисля аз.
След още петдесетина метра пътят прави завой и свършва пред малкия параклис. Преди го знаех като „Св. св. Четиридесет мъченици“. Днес името е променено на „Св. Св. Кирил и Методий“ и го открихме заключен с катинар. Не съм сигурен дали се правят служби повече от веднъж годишно заради местоположението му, но е тъжен факт, че преди известно време беше станал обект на вандализъм. Не можахме да погледнем вътре и не запалихме по свещичка, но пък извършихме един по-древен ритуал. Пред входа на параклиса има камък. Формата му е такава, че наподобява мост – дотолкова, че може да пропълзиш по него. И ние си полазихме – прави се за здраве, казват бабите.
Най-голямо е удоволствието, когато се качиш на самия връх и се огледаш наоколо, докато те полъхва лекият ветрец, разтикващ горещината и рехавите бели облачета. Малко по-долу има новопоставена табела (намира се точно до един скрит в растителност ров с каменни стени – въпросният вход към тунела за Марица и единственият остатък от някогашна крепост), според която точно от този връх през 1230 година цар Иван Асен II-ри е ръководил успешната за българските войни битка при Клокотница. В този момент ти става ясно защо – намираш се на „планина“ сред полето и всичко е като на тепсия. На изток се вижда Димитровград – познава се по високите комини и индустриалния сив смог. На юг обширните поля и селцата се стелят чак до полите на Родопите на 30-40 километра разстояние. На запад ясно се откроява Първомай, а далеч след него почти на хоризонта ми се мернаха и белеещите се блокове на Пловдивския квартал „Тракия”. При много ясно време сигурно могат да се забележат и тепетата. На север първо мяркаш пъплещото по линията влакче от новите придобивки на БДЖ – мотриските SIEMENS, които по интериора си наподобяват по-скоро луксозни рейсове за градски транспорт. Линията минава съвсем близо до река Марица, извиваща се постепенно на югоизток. ЖП спирката на село Сталево е по-близо до реката, отколкото до самото село и трябва да повървиш двадесетина минути по единствения асфалтов път за да стигнеш до центъра му. Отвъд гористия пояс на Марица може да се зърнат Яворовия Чирпан и далечните възвишения на Средна гора. Наоколо е толкова китно и красиво (особено напролет), че ти се иска да стоиш с часове. При желание може да се спуснеш и до Чуплака за да зърнеш и скритите зад него селца или да посъзерцаваш „баткото“ от друг ъгъл.
Днес над равнината е тихо. Само селскостопанските машини и автомобилите по пътищата нарушават мълчанието – тишина спуснала се преди векове над бойното поле. Викът на победата вече е отекнал в историята. Но чувството за нея все още е останало там горе и се усеща и днес.
Остави отговор