Автор Ваня Милтенова
Противно на традицията да прекараме времето си само по морските курорти, решихме да отдадем значимото внимание и на места, за които не се чува много. Номер едно в плана ни беше Дуранкулашкото езеро, незнайно защо обозначено в пътната карта на България, като Дуранкулашкото блато.
Наближавайки езерото, 5 километра преди Румънската граница и 3 километра след Крапец, пред нас се разкри все още съхранената и запазена природна гледка. Тръгнахме по ясно изразени следи от автомобилни гуми, които ни отведоха до археологически обект на възраст 4550 – 4450 г. пр. Хр.
За съжаление, тези уникални за страната ни разкопки са занемарени и потънали в бурени. Въпреки видимо небрежното отношение към обекти, които могат да се поддържат и да станат атракция, нищо не е в състояние да наруши спокойствието и красотата на това живописно място. За Дуранкулашкото езеро се казва, че е място обитавано от много водолюбиви птици, сега то се превърна в място за отдих и за нас.
Следващата ни спирка беше на близо 3 километра от границата. Един къмпинг – неочаквано оживен и в пълен противовес с безлюдната атмосфера, с която току-що се бяхме разделели. Е, все пак е лято. Време да използваме всеки слънчев лъч за малко тен.
И ето ни в Крапец. Едно тихо и спокойно крайморско селище, с добро отношение към туристите и отлично обслужване. Няма много заведения, но Шабла е наблизо и това увеличава разнообразието. После продължихме на юг. През цялото време на пътуването по пътя Е87 от северната ни граница към Варна и надолу ме впечатляваха хубавите пътища. Изключение е само пътя към нос Емине, който е живо изпитание и за автомобилите и за шофьорите. Имаше коли, които правеха завой и се връщаха, поради разорания терен. Караш и се чувстваш като на сафари или рали или каквото и да е то. Чудиш се защо едно толкова интересно туристическо място е пропуснато от списъка за нормална инфраструктура. Или целта е само упоритите да достигнат и се насладят на гладката от нос Емине.
Остави отговор