Автор: Венцислав Стайков
Тракийският култов комплекс край село Ангел Войвода, Хасковско
Когато споменем Източните Родопи, веднага се сещаме за Перперикон и Татул. Но има още толкова много древни светилища и крепости в тази част на планината, които имат своето историческо значение и са не по-малко красиви и предизвикателни, но поради ред причини са пренебрегвани от учените.
Ако сте решили да посетите прословутия Перперикон, но преди това искате да разгледате и други исторически забележителности, и пътувате по пътя от село Горски извор през Хасковските минерални бани към разклона за Кърджали, ще преминете през село Караманци. От това село има отбивка, която води към село Ангел войвода, където се намира древно светилище, за което бяхме чели в книгата на Димчо Аладжов – Селища, паметници и находки от Хасковския край.
На нас ни се случи да попаднем в този край по време на Рамазан Байрям. Главната улица на село Караманци беше изпълнена с народ – усмихнати млади лица, разпръснати на групички из селското площадче; старци, седнали на по бира в импровизирани шатри, откъдето вятърът разнасяше омайващ мирис на кебапчета и печено месо; дечица, които шляпаха в локвите, образувани от есенния дъжд, валял рано сутринта. Миризмата на скара се смесваше с миризмата на пресен оборски тор, купчини, от който имаше в почти всяка къща. Като добавим и прохладния полъх, спускащ се от неголемите възвишения, които ограждаха селцето, усещането, че си попаднал в земния рай изпълваше съзнанието. Хората бяха много любезни. Докато един възрастен мъж ни упътваше, жена му се забърза към нас с един поднос, в който беше сложила мекици и баклава. Всичко предвещаваше за един празник в празника.
Преминавайки през село Боян Ботево си помислих, че леля Хайрие, която беше местната врачка и се занимаваше с правене и разваляне на магии, сякаш ни беше направила най-добрата магия за щастие. След още около километър и половина, стигнахме до крайната точка на нашия набелязан маршрут, а именно село Ангел войвода. Мъничко, сгушено селце с една единствена асфалтирана улица, в края на която можеше да паркираш и обърнеш колата си. След нея започваха кални калдъръмени улички, по които придвижването ставаше само пеш или с магарешки каручки, все по едни криволичещи нанагорнища, където на всеки сто метра изскачаше по някоя чешма. Хората по тези краища почитаха мъртвите свои роднини и приятели като в тяхна памет строяха чешми. Виждал съм големи, скъпи, украсени с орнаменти чешми, с беседки и градинки към тях. Тези обаче бяха запустели, мочурливи, с крякащи жаби и попови лъжички, но бяха идеално пристанище за ожаднелите стада от овце и крави, които търсеха вода и прохлада след изнурителното слънце.
Един овчар ни посочи пътеката, по която трябваше да вървим и която щеше да ни отведе до самия баир, на който се намираше крепостта и светилището. Тази височина, наричана от местните „Асара“, се издига на 610 м. надморска височина, но изглежда толкова стръмна от селото, че ние сериозно се замислихме за колко ли време ще я изкачим и дали ще ни остане възможност да я разгледаме, при условие, че наближаваше два след обед. Известна още като Кумбурларското кале или Кумбурларкалеси, тя се счита за един от най-големите култово-погребални комплекси в Източните Родопи, а след като я разгледахме отблизо, можехме вече да твърдим, че е и два пъти по-красива и привличаща от култовия Татул. Непредубеденият пътешественик може да се наслади на природните красоти и да почувства силата и енергията на древното, докосвайки се до тези места, по които са стъпвали и живели нашите прадеди.
Както доста често се случва при такива пътешествия, пътеката скоро беше изгубена и ние избрахме най-стръмния, но и най-прекия път към върха. След поредица от почивки, между които се провирахме през храсти и млади борчета, се добрахме до масивна скала, в подножието на самото било. Гледката от тази скала беше невероятна. Никоя камера, никой фотоапарат не могат да отразят това величие на природата, тази необхватна шир. Сякаш си птица, която се рее над зеления хоризонт и гледа как есента тъче своя приказен килим. Отърсваш се от всякакви въпроси и страхове и някак си съвсем спонтанно в главата ти се ражда стих:
Това не е привидно щастие
и няма мимолетност в този миг.
Отдолу – страхове с бодливи храсти,
отгоре – ехото на бъдещ вик.
Омагьосани, продължихме още малко нагоре и стигнахме до основите на крепостта – масивни ломени камъни с дебелина над 2 м. Техниката на строеж за голям брой източнородопски крепости от късната античност е била такава – камъните се свързват без хоросан. Сега в западния и северния сектор на крепостта са останали само основите, а около тях и надолу са се образували насипи от срутената стена. В южната и източната част големият наклон на терена, както и скалните масиви са служили за естествена защита. Най-вероятно входът на крепостта е бил от юг между две скали, на мястото на унищоженото преди това тракийско светилище. На самите скали има два реда срещуположни трапецовидни ниши.
Остави отговор