Автор Ваня
Най-сетне дойде и моят ред да ме запратят в Сиера Леоне. Казвам „най-сетне“, а всъщност никак не ми се ходеше… Какво ли не бях чула от колегите си, вече били там…
Ама нали съм жена, която изслушва мнението на другите, но гледа да си състави и свое – нямам нищо против да видя с очите си що за чудо е там! Пък и нали си ми дават заплата всеки месец точно за да се шматкам по света – оставаше и да ме питат къде искам да ходя!
И така – познатата схема – 24 часа преди полета почвам да пия омразния „Маларон” – онези хапчета, които уж предпазват от малария, ама само 75% и които имат странични ефекти от няколко страници, сигурно по-дълги от този пътепис… Пак има да ме боли глава 12 дни и пак ще трябва по този случай паралелно да пия и аналгин, ама няма как… Всяко нещо си има цена – шматкането по света – също. И аз отдавна се съгласих да плащам своята, още по времето, когато работех в едно счетоводство и още в 10 сутринта ми се искаше да ревна и да си тръгна – толкова не ме свърта на едно място, обичам да пътувам и рутината ме убива.
Още преди да тръгнем става ясно, че моментът за пребиваване във Фрийтаун хич не е подходящ. След 10 дни има избори, а преди няколко години изборите се превърнаха в гражданска война и кървава баня… Много малко хора летят в посока на Фрийтаун, но обратно самолетът е пълен и всеки гледа да се изнесе, преди това да е станало невъзможно…
Но работата си е работа и освен ако не стане много напечено, няма да ни свалят Сиера Леоне от разписанието, така че хич не го и мисля.
Всъщност, Фрийтаун така и няма да го видим. Летището Лунги е отделено от града от делтата на реката, вливаща се в океана и единственият начин да се стигне до града е с хеликоптер – от онези старите, руските, ненадеждните според английските стандарти!
И май ще взема да се съглася с английските стандарти този път, защото само преди няколко месеца същия този хеликоптер се разби по пътя от Лунги до Фрийтаун и оцелели нямаше…
Слава Богу това го гледах по CNN, не от хеликоптерната площадка до летището, където е и хотелът ни … Всъщност, „хотел“ е силно казано… След почти 7 години в този бизнес и спане в 5 звездни хотели по цял свят (за сметка на компанията), този хотел тука си е направо мини-шок!
Ама аз нали съм българче – знам и 2, и 200… Колегите англичани се депресират пред очите ми. Едно уелско девойче срещна шарен гущер на рецепцията на хотела и ревна с глас… Няма да се учудя, ако компанията ни загуби още един служител…
И така, цели 3 дни ще седим в хотела до летището, нямаме право да идем във Фрийтаун – хеликоптерът ненадежден (съгласих се!), фериботът ръждясал, стар и без спасителни пояси и въобще, при сегашната обстановка – опасно било. Ами ще си седим в околността и толкова, въпреки че аз май нямам нищо против от време на време да си търся белята, ама само в определени граници…
Още с кацането в Сиера Леоне ми направи впечатление колко влажно и горещо е, все едно си в парна баня! Моята коса само това и чака, моментално се накъдря от влагата и вече почти не приличам на себе си. Въздухът се лепи по лицето ти върху слоя репелент, който уж трябва да ни пази от комарите, ама те пак си хапят, пущините! Но ги разбирам и тях – кога друг път ще опитат 2 сочни англичанки и не толкова сочна българка?
До летището освен хотел има и село, и то се казва Лунги. Решавам на другия ден да навия колегите да се разходим наоколо, ама засега си мълча, защото гледам, че и самото летище им идва в повече, какво остава мизерията извън него! Качват ни в един минибус, за да ни закарат в хотела. Минаваме през „главната“ улица на селото. Усещането е странно.
Посред нощ е. Никой не спи. Хората седят в тъмнината, тук-таме запалили по няколко свещи и си приказват пред сергийките си с кока кола и разни джунджурийки. Ток няма, навсякъде тихо, само гласовете на седящите наоколо се чуват. Отгоре се е облещила една огромна, оранжева луна и никъде другаде по света не ми се е струвала толкова голяма и толкова ярка.
Ако не бяхме в Африка и ако тъмните физиономии на присъстващите в тази картина не се сливаха с тъмнината, а си бяха бели и нашенски, почти можех да го сравня със селска седянка от миналия век, нещо като „Тлака в Алтъново“ на дядо Вазов от „Под игото“…
Фаровете на автобуса осветяват щъпукащи навсякъде малки негърчета, които в полунощ още са по улиците. Сещам се, че английските малчугани ги слагат да спят в 18 вечерта, защото майките им имали нужда от „време за себе си“, а тукашните – оставени на самоконтрол и самоотглеждане…На което му се спи – отива и си намира майката и си ляга в полите й.
Не знам на кои дечурлига им е по-добре, ама това само по критерий да си растеш на свобода… Иначе тукашните са гладни и това им личи…
Дават ни по 1 стая в хотела и аз от горчив опит в Африка първото, което правя е да завъртя крана на душа. Потича една кафява струйка и безславно пресъхва… Поне в чешмата и тоалетното казанче вода има, иди че им разбери системите… Оказва се, че от 6 колеги само двама имат вода в душовете си. Усещам как уелското девойче, което се разрева от това, че срещна гущер в рецепцията, ще има още много поводи за сълзи… Само след 10 минути всички по негласно споразумение, въоръжени с шампоани и хавлии под мишница се събираме в 2те стаи, където има вода да се къпем по ред на номерата… Колегите мърморят и протестират, на мене хем ми е криво, че нямам удобства, хем ми е кеф – чувствам се като на пионерски лагер в детството си в далечното социалистическо минало…
Остави отговор