До Килиманджаро и назад или просто Akuna Matata (част 2)

Слизането
На слизане вече бяхме бодри и в по-добра кондиция. Все още над 5800 м височина спирах често да снимам в мъглата – ръцете ми почнаха да замръзват яко. Но пък в лапите бързо се сгряват. Видяхме през мъглата за малко гигантската стена на ледника, но от кратера нищо не видяхме.

По ръба на кратер не е само слизане, има и съвсем малки изкачвания, които обаче ни създаваха проблеми – умората не си беше отишла и пак трябваше да почиваме. Снимахме едно ледено образувание в скалите, после стигнахме до Гилманс Поинт и започна стръмното спускане надолу по сипея – правиш една крачка, а си слязъл повече от метър. Слизахме направо, без серпентини. За по-малко от два час стигнахме обратно в хижата, макар че на три пъти спирах да поседна да си почина – дори и за слизането вече нямах сили. Легнах си в 9:30 и този път веднага заспах. Не съм взимал никакви лекарства за височината. Някои от групата обаче бяха доста зле, въпреки че взимаха лекарства. В 11:30 ни събудиха за обяд и тогава с удоволствие си пийнах последната запазена кутийка бира. Тя ми върна напълно силите и след това на слизане от хижа Кибо до хижа Хоромбо нямах никаква нужда от почивка. Явно при мен не е била височинна болест, а сънна болест + обезбиряване. Деветте километра път надолу бяха досадни, но нямаше проблеми дори и за разболелите се. Минахме покрай една голяма количка с единствено колело по средата – вероятно за извозване на болни.

darvo

Годи много ни хвалеше по пътя, че сме били хубави хора – говорили сме си с тях нормално и сме се шегували, докато французите ги мислили за черни маймуни и никой не се шегувал, не си говорили, а дори и да си говорили било само до върха – от там на сетне спирали да говорят и само заповядвали. Ние му разказахме малко за България и за това, че сме сравнително бедна страна и че не сме богати като французи и американци. Опитахме се да го подготвим за последвалото изпълнение, от което имахме леки притеснения.

Малко се ядосвахме, че сме тръгнали по никое време и сме качили върха през нощта, но пък времето така или иначе не беше добро и нищо не загубихме като гледки.

В Хоромбо пак ни изненадаха неприятно – не бяха заредили с бира. Започнахме да доизпиваме запасите от огнена вода и давахме луди пари за безалкохолни. Цената на безалкохолните, бирите и минералните води от литър и половина е една и съща.

Бакшишите
Вечерта започна с напрежение. Годи повика „американката“ за да си говори с нея по един „таен въпрос“ – за бакшишите. С нея, защото водачът ни винаги изглеждал сърдит. Предварително ни бяха казали от фирмата, че негрите (носачи, готвачи, водачи) очакват над 100 долара от всеки един от групата. Годи започна даже с 200 долара на човек, после каза поне 150, накрая свали до 100. Беше му разяснено от американката, а в последствие и от водача, че от българи няма как да получи такъв бакшиш.

Въпросът с бакшиша е много сложен. Има два варианта: общоприетото е, че човек работи за заплата, а бакшиша е нещо отгоре – може да има, може и да няма, и никой не може да определя какъв бакшиш трябва да му бъде даден. Има обаче и друг вариант: работи се за минимални пари или без пари, като се очаква, че бакшишът е с точно определен размер и работещите разчитат само на този бакшиш. В този случай е доста неловко да плащаш в пъти по-малък бакшиш, особено ако хората са си свършили добре работата.

slon

Ние не разбрахме кой от двата варианта е налице. Не бяхме подготвени да даваме такива бакшиши. Имаше хора, които бяха тръгнали от България само със сто долара джобни пари – яденето и нощувките бяха включени в цената на екскурзията, а и тази цена хич не е малка – цяла година работиш за да си позволиш екскурзията. Това са си нашите аргументи, но цялата ситуация беше много изнервяща – не си сигурен дали все пак си постъпил неправилно. Със сигурност бих предпочел тези бакшиши да са включени в цената на местната фирма или в цената на българската фирма, която организира екскурзията, за да няма после недоразумения и напрежение вътре в групата.

Прочетохме в интернет, че стандартно очаквания бакшиш е 10% от цената на услугата. В крайна сметка се разбрахме помежду си в групата всеки да даде между 30 и 40 долара. Събрахме ги накуп и ги връчихме на Годи заедно с една фланелка от България за спомен. Годи не остана доволен и вечерта пак имаше някакви обсъждания, на сутринта – пак. За да не стане нещо по пътя, Годи реши да каже за малката сума на хората си, чак като слезем долу на Марангу гейт. Беше видимо притеснен, включително за това – да не си помислят хората, че е прибрал той част от парите, както и как точно да разпредели малкото пари между хората си. Последното разбира се не беше наш проблем.

Някои от групата, които имаха собствени водачи и бяха останали доволни, им дадоха лични бакшиши, както и разни шоколади, ядки, сушени плодове и други.