Петък обаче не ни стигна за всичките църкви. Източната група ги оставихме за събота сутринта. Заварихме ги пусти и тихи, защото целият народ се беше втурнал на пазар. Даже поповете бяха предпочели тържището, нежели божия дом. И ние ги последвахме и изгубихме сред множеството. Постите бяха към края си и на огромен брой овце и кози им се задаваше сетният час. За последно сменяха собственика си. И бяха напълно наясно какво следва, съдейки по поведението им. Интересно какво ли би рекла Бриджит Бардо за транспортирането им на собствен ход през девет села в десето и през девет планини в Лалибела, с вързан поне един от четирите крака. Или за тояжката на собственика, или за краката на още две други себеподобни. Мъка! А индустрията на тояжките видимо процъфтява. Освен споменатите практични функции, тояжките вероятно имат и значение за социалния статут на притежателите си в предполагаема йерархия: момчета с тояжки, мъже с тояжки, мъже с пушки като тояжки, мъже с калашници като тояжки.
За вечерното великденско театро в събота се разположихме в ложата – на скалата с гледка към двора на Бет Мариям, Бет Данагел, Бет Мескек и Адамов гроб. А на сцената – Голямата мечка, Южният кръст, Покривът-кръст на църквата Свети Георги; духовенството в бели и жълти раса и тежки жезли, достопочтено отнесено в размисъл и молитва; миряните, лежащи неподвижно на ръба на скалата и неосветените ъгли на скалния ров; наслагващ се в абсурдна по музикалните закони хармония хор от монотонни напеви на дяконите изотдолу от вкопаните галерии, на псалтите изотвътре от църквите, и на „мюезите“ изотгоре от камбанариите (ако не виждах кръстовете, а само слушах, трудно би ме убедил някой, че това са християнски напеви) …
А като светне Възкресението? Етиопците не се поздравяват с „Христос Восресе/Воистине воскресе“, ами с „Постите свършиха/наистина свършиха!“ И се юрват със запалените свещи към къщи да изконсумират закупеното от съботния пазар. Понякога прекалявали и се стигало до смъртни случаи, предвид че постите са се спазвали повече от строго и то не само по религиозни подбуди и не само 40-те дни преди Великден. Да не забравяме, че в стереотипната представа, че Етиопия е пренаселена с умиращи от глад деца страна, макар и свързана с отминали преди десетилетия кризи, не е да няма крушка опашка и до ден днешен. Попадал съм на места, където се дивят на бял човек, защото не са виждали освен на кино, на други – където се дивят на черен човек. В Етиопия се дивят на дебел човек. Тази страна просто е лишена от шишковци. А каква точно е храната? С няколко опита успяхме да разбием стената от неразбиране, че макар и бели, държим да опитаме и местната кухня. Насъщната храна на етиопеца се казва инджера. Меси се от зърнено растение, разпространено само в тоя край на света. Представлява нещо като дебела пореста палачинка с вид и цвят на хавлиена салфетка и вкус на неопренов костюм. Пълнежът („вътрешното“, бел. старшина Петров) е по-апетитен: манджички в сосове, лютиви или благи, като „говеждото“ често е само кожа и кости от говедо („рога и копита“, бел. Илф и Петров).
За разтоварване след емоционалното въздействие на Лалибела си оставихме Аксум. Аксум е бил столица на едноименното царство от първите векове след Христа. В наследство са ни останали каменни стели, обелиски и легенди за Савската царица. Спорно е дали е Савска или Шавска, но е безспорно, че се била къпала в скалното вирче край градския хотел. Полето с най-високите (до 36 метра) стели от Златния му IV-VII век е средищното място в града. Нещо като градска градина. Трите парчета от “римския” обелиск, който беше върнат точно тая седмица с духова музика и ТВ камери след 70 години изгнание на Пиаца дел Пополо, ги заварихме оставени, ей тъй, да си лежат на мегдана. Да дразнят любопитството на оцелели след празника овце, също камили, хора с тояжки и тук-там някой с бомбе или мека шапка.
Съвсем близо до натрошените останки на най-високия от обелиските, които си лежат на земята, точно както са строполили преди 17 века. Ужким до три месеца щели да го изправят, но засега в същински африкански стил просто му вдигат „временни“ дървени навеси там, където си лежи, че да го пазят от стихиите. Които не са успели да му сторят нищо около 1500 години, докато на Мусолини не му е хрумнало да го отнесе в Рим. При това е успял някак си да го стори, без да го реже на филийки. Нарязали са го за връщането. Интересният въпрос, без логичен отговор, е защо се е нахвърлил дучето на тежкия камък, вместо да грабне кивота (оня, същия, от филма-приказка за Индиана Джоунс), който няма етиопец да не е убеден, че се намира в канцеларията на отчето на старата църква в града. Пазен само от отчето и посмъртно недостъпен за никакво друго човешко същесто. Да не говорим за жена. Както вече се разбра и препотвърди, жените тепърва имат да изкупват нарушението на правилника за вътрешния ред в овощни градини, сторено от тяхна предшественичка в старо време. Жените ги пускат в коронационната зала на императорите (градския мегдан), но не ги пускат във Фасилидската (по името на тогавашната императорска династия) църква от XVI век, където гоблените били от VI век. Тук хилядолетията ги нямат за нищо в беседите си по история. От друга страна, те и в Сеславския манастир край град София ще ти кажат, че стенописите са на 1000 години, пък самата черква е строена по турско време. Непосредствено до Фасилидската църква се издига новата, вдигната от Хайлето през 60-те години на миналия век. Огромен хамбар в отомански джамийски стил на екстериора. Интериорът напомня на социалистически училищен физкултурен салон, по време на летен основен ремонт в останалите класни стаи. Оръфан мокет, чинове и пейки от най-различни модели, безразборно пръснати в пространството, и няколко обвити като при боядисване в пачаври предмета, един от които се оказва требник на, разбира се, 1000 годин.! На 1000 години имаха вид да са и видеокасетките в музикалния дюкян в центъра на Аксум, откъдето си попълних колекцията с тигренски и амхарски поп-фолк-компилации.
Последна вечер? Спокойствие на терасата над странно прясната за тоя сезон зеленина, в която е потънал градът, кукуригане, далечни монотонни тигренски и амхарски поп-фолк напеви от нечий транзистор в отсрещната махала, приглушено магарешко реване. Африканска идилия …
Да, ама не! На пилота на самолетчето до Адис му се преспиваше със стюардесата далеч от дом и семейство и изработи едно закъснение до залез слънце, след което не му дават да лети по устав. Та вместо в самолет за Европа попаднахме в още по-задушевна африканска среда от църквата Бет Мариям по Великден – вездесъщата претъпкана африканска маршрутката. Спътници (съ-сардели) и другари по съдба ни бяха група образовани западноафриканци, като слезли от екрана от някой сенегалски филм – типчино за тая прослойка излъчване, облекло, акцент, теми за разговор, поуки, фаталистко примирено съгласие за недъзите на „африканския модел“ и че Африка “няма дъ съ опра’и”. Едновременно примесено с удовлетворение, че за тях си това е свойско и могат да си го коментират и хулят изотвътре. А тези, белите завалии, които си изпускат връзката, са затънали в лайна. Дълбоко затънали. И плуват!
(2004)
Остави отговор