Етиопия – Инджери и жигули

Автор Димитър Тодоров
Трябваше да стигна до Адиса Абеба, за да си обясня защо в България по соца се чакаше седем години за жигула – те всичките ги били подарили на братска Етиопия и до  ден днешен кръстосват града като таксита.  А такси ползвахме, защото преди църквите ни се искаше да видим и нощните клубове в тая далечна, независима, но и изолирана традиционно християнска африканска страна.
 
В клубовете ухае на … тамян! И на кафе, печено пред тебе. По-точно – между дансинга и тоалетната. Музиката е самобитна и не напомня за нищо чуто досега из Африка. Може би има някакво северноафриканско-близкоизточно влияние, но в никакъв случай не е магребски рай или нашенска чалга. Танците се състоят предимно от поривисто високочестотно тресене на шия, рамена, ханш и цици у жените и раменна и адамова ябълка у мъжете (по едно от изброените в даден момент). Тоалетът на танцьорките – ризница от сребърни пендари и кръстове – допринася значително за ефекта от танца върху зрителя и номинала на банкнотата, подпъхната от него под ризницата. Мъжкият тоалет включва нещо като розова сатенена пижама и мустаци, а в танца се забелязват елементи на брейк на 45 оборота. Не остана много време за по-задълбочени изследвания, защото гонихме полет около 1 часа сутринта. По етиопски. Това е равно на 7 часа по общочовешки. Разминаването им идва много добре, когато имат да оправдаят някое закъснение. Те и годините в календара им не съвпадат с общохристиянските. Сега у тях се пада 1998 г. сл. Хр. Обяснението, че седем години са се загубили точно в Етиопия заради двойката по календарна аритметика в бележника на някакъв римски папа от Тъмните векове, не ми се струва особено правдоподобно.
А църквите? Започнахме отдалече. Бахър Дар е провинциално пазарно средище на брега на езерото Тана. Разполага с една по-лична административна сграда, украсена (по-точно прикрита) с голям плакат, изобразяващ дръзновени етиопци яхнали съветски танк Т-55 към светлото бъдеще. Войнственият социализъм тихомълком (е, не съвсем тихомълком, ами със загубена гражданска война) си е отишъл, но е оставил художествения си стил в наследство.
 
Но ние бяхме тръгнали да търсим по-различно и по-старо художествено наследство, притаило се от социализма по островчетата в езерото. Езерото е осеяно с островчета, на всяко от които се очаква да откриеш манастирче или поне църквица, кътаща старовремски стенописи, книжа или църковна утвар. Избрахме си за първа цел манастира Дебре Естефанос, намиращ се на наглед близко островче. Лодкарите се позачудиха на избора ни, но не настояха да прекършат волята ни и заведат само там, където обикновено водели туристи – на съвсем близкия полуостров Зеге. Качихме с в лодката и, потеглили, невинно се осведомихме колко време ще отнеме пътят, очаквайки отговор между десет и двайсет минути. Три часа! Ето откъде идвало учудването. В Етиопия просто няма бързи лодки. На острова се качихме до църквата, която беше … затворена. На игумена му хрумнало да не я отваря след цветнишката неделна служба, приключила още докато сме се клатушкали на лодката. И никакви подмилквания, че видите ли, и ние сме толкова православни, колкото него (което не е вярно и по догматична дефиниция), не помагат. Главната атракция на Дебре Естефанос обаче е не самата църква, ами криптата. Която не се намира под църквата, както би било в Европа, ами в съседство.
И двете са кирпичено-каменни постройки с преобладаващ кирпич у църквата и камъни – у криптата. Монашеските килии, пръснати в гората по острова, са 100% кирпич със сламени покриви. В криптата намираш мумии на трима етиопски императори от XVII-XVIII век, в нещо като стъклени мощехранителници. Пишман-мумии, както правилно ги определи германецът Дирк, на когото предната вечер беше разяснен смисълът на понятието „пишман“ в българския език. И императорски корони, гудени в най-обикновен кухненски долап. Къде по Европа ще видиш такова нещо? Там ще им построят съвсем истински замък да ги с още по-истински хай-тек охранителни пособия. За компенсация за затворената църква ни показаха и съдържанието на другия долап в криптата, в който се съхранява Кракът на Кревата. А, де? На чий креват?  На връщане на пристана заварихме приветливи монаси да четат нашия англоезичен пътеводител, да се дивят на съдържанието, и … да му се надсмиват като запорожци на писмо до султана. Не им беше станало ясно като как точно тоя манастир се водел едно от най-светите места в Етиопия.

Църквите Уза Мариям и Ура Кидане Мерет на полуостров Зеге си бяха отворени. Стенописите им са най-интересното. С две думи: наивистични комикси. Повечето са жития на местни светии, напълно неизвестни в Европа и останалия християнски свят. Като Канибала, който се прочувствал от сълзата на една от жертвите си и после Дева Мария използвала Силата и от разстояние, само с посочване с пръст, наклонила в негова полза везните в Чистилището.
Мярна ни се двойка бели растафарианци. Разпознават се по дългите руси плитки и невинните личица. Растафарианството е спонтанно възникнала по Карибите религия, издигнала приживе последния етиопски император Хайле Селасие в божествено достойнство. Преди избора му за император го наричали Рас Тафари, та оттам – и името на учението. И макар и избран сред равни, като повечето свои предшественици, потеклкото му без всякакво съмнение по етиопската догма тръгва по права линия от цар Соломон и Савската царица. Е, половината население на Етиопия е мюсюлманско, а според тяхната догма цар Соломон и Савската царица са се виждали, пили кафе и водили интелектуални беседи, но до никакво потомство не се е стигнало. При растафарианците обаче ударението не е върху потеклото на дядо Хайле, ами върху статуса му на владетел на единствената съхранила се с оръжие от европейска колонизация африканска страна, към която рано или късно всички прокудени в робство африканци и техни наследници ще се върнат. Горките! Божественият статус, разбира се, не само че не е безспорен и сред самите африканци, ами е енергично отхвърлян, най-вече в съседна Еритрея. Получило се е като генерал Гурко за българите и поляците: за едни освободител, за други – душманин. Историята настрана, интерес на бели хора към растафарианството може да се обясни само с асоциациите му с понятията хипи, реге и ганджа.
Гондар
Гондар
Истински невъобразимата гледка и преживяване са църквите в Лалибела. Колкото и да си ги гледал по снимки, на място и навреме преживяването е ненадминато. На място, защото самите църкви са изящно архитектурно и пластично творение; изцяло изкопани в меката вулканична скала. Някъде през XIII – XIV век. От цар Лалибела. Всичките се приписват на неговото царуване, макар че решавайки проста задача „от работа“, като в учебника по алгебра за 7 клас, се получава, че не е възможно предвид разполагаемите работници и трудодни по онова време. За това в амхарската митологията има готов отговор – хората са работили денем, а нощна смяна за застъпвали ангели. Църквите се намират много високо в планината. Колкото хижа Мусала. Две групи с по една по-голяма и няколко по-малки. Отделно – най-изпипаната, вероятно най-нова – Свети Георги. Целят ансамбъл е замислен като модел на Светите земи, от които етиопците в един момент са се оказали отрязани от мюсюлманите.
Скални църкви в Лалибела 
Лалибела
Лалибела
Навреме, защото бяхме избрали точно Страстната седмица да ги посетим. Огромно множество богомолци се бяха събрали, по-точно – скупчили – един връз друг за петъчната служба. Събуваш си сандалите, по желание си обуваш чорапи за някаква защита от бълхите и проникваш в църквата с прескачане на човешки тела. Много от които – куци, слепи, прокажени, сакати и юродиви от всякакво естество. Понеже е Разпети петък, се очаква, ако имат здраве и сили, да се кланят до земи по много пъти. Особено усърдни са младите момчета, които го взимат малко (много!) и като игра – на кого ще му дрънне главата най-звучно в пода, и като тренировка. Движението на поклона изисква добра гимнастическа техника. Напомня на това, което сме виждали у мюсюлманите, съчетано с приземяване на лицева опора с отскок на краката и леко удряне на темето в килима, покрит със слама или сламеници. Или направо о плочника, където звучното дрънване е гарантирано.
Лалибела
Църквите са няколко. Методът на проникване – един и същи. Някои от нас се почувстваха неудобно, че видите ли, сме обезпокоявали молитвите им с присъствието си и прескачането. Не бих казал. Обикновено аз съм първият, който би изпитал подобен род скрупули, но точно тук не изглеждаше да има раздразнени. Други от нас се стреснаха нещо от хигиената. В прохода към Свети Георги богомолците се излежаваха досами нишите с кости и самомумифицирали се от сухия въздух тела на неясно кога умрели монаси. По-хитрите си бяха напалили огън посред бял ден, че да разгонват мухите. Моят лимит на хигиенна адаптивност беше христовата плащеница. По традиция трябва да се сведеш и минеш под нея. Но тук не я държат на маса, ами си я прехвърлят един на друг, завиват се с нея, боричкат се под нея, за ужас на цяла година необезпокояваните домакинства бълхи и други одушевени твари, живущи* в нея на постоянен адрес.

Петък обаче не ни стигна за всичките църкви. Източната група ги оставихме за събота сутринта. Заварихме ги пусти и тихи, защото целият народ се беше втурнал на пазар. Даже поповете бяха предпочели тържището, нежели божия дом. И ние ги последвахме и изгубихме сред множеството. Постите бяха към края си и на огромен брой овце и кози им се задаваше сетният час. За последно сменяха собственика си. И бяха напълно наясно какво следва, съдейки по поведението им. Интересно какво ли би рекла Бриджит Бардо за транспортирането им на собствен ход през девет села в десето и през девет планини в Лалибела, с вързан поне един от четирите крака. Или за тояжката на собственика, или за краката на още две други себеподобни. Мъка! А индустрията на тояжките видимо процъфтява. Освен споменатите практични функции, тояжките вероятно имат и значение за социалния статут на притежателите си в предполагаема йерархия: момчета с тояжки, мъже с тояжки, мъже с пушки като тояжки, мъже с калашници като тояжки.

За вечерното великденско театро в събота се разположихме в ложата – на скалата с гледка към двора на Бет Мариям, Бет Данагел, Бет Мескек и Адамов гроб. А на сцената – Голямата мечка, Южният кръст, Покривът-кръст на църквата Свети Георги; духовенството в бели и жълти раса и тежки жезли, достопочтено отнесено в размисъл и молитва; миряните, лежащи неподвижно на ръба на скалата и неосветените ъгли на скалния ров; наслагващ се в абсурдна по музикалните закони хармония хор от монотонни напеви на дяконите изотдолу от вкопаните галерии, на псалтите изотвътре от църквите, и на „мюезите“ изотгоре от камбанариите (ако не виждах кръстовете, а само слушах, трудно би ме убедил някой, че това са християнски напеви) …

А като светне Възкресението? Етиопците не се поздравяват с „Христос Восресе/Воистине воскресе“, ами с „Постите свършиха/наистина свършиха!“ И се юрват със запалените свещи към къщи да изконсумират закупеното от съботния пазар. Понякога прекалявали и се стигало до смъртни случаи, предвид че постите са се спазвали повече от строго и то не само по религиозни подбуди и не само 40-те дни преди Великден. Да не забравяме, че в стереотипната представа, че Етиопия е пренаселена с умиращи от глад деца страна, макар и свързана с отминали преди десетилетия кризи, не е да няма крушка опашка и до ден днешен. Попадал съм на места, където се дивят на бял човек, защото не са виждали освен на кино, на други – където се дивят на черен човек. В Етиопия се дивят на дебел човек. Тази страна просто е лишена от шишковци. А каква точно е храната? С няколко опита успяхме да разбием стената от неразбиране, че макар и бели, държим да опитаме и местната кухня. Насъщната храна на етиопеца се казва инджера. Меси се от зърнено растение, разпространено само в тоя край на света. Представлява нещо като дебела пореста палачинка с вид и цвят на хавлиена салфетка и вкус на неопренов костюм. Пълнежът („вътрешното“, бел. старшина Петров) е по-апетитен: манджички в сосове, лютиви или благи, като „говеждото“ често е само кожа и кости от говедо („рога и копита“, бел. Илф и Петров).

За разтоварване след емоционалното въздействие на Лалибела си оставихме Аксум. Аксум е бил столица на едноименното царство от първите векове след Христа. В наследство са ни останали каменни стели, обелиски и легенди за Савската царица. Спорно е дали е Савска или Шавска, но е безспорно, че се била къпала в скалното вирче край градския хотел. Полето с най-високите (до 36 метра) стели от Златния му IV-VII век е средищното място в града. Нещо като градска градина. Трите парчета от “римския” обелиск, който беше върнат точно тая седмица с духова музика и ТВ камери след 70 години изгнание на Пиаца дел Пополо, ги заварихме оставени, ей тъй, да си лежат на мегдана. Да дразнят любопитството на оцелели след празника овце, също камили, хора с тояжки и тук-там някой с бомбе или мека шапка.

Съвсем близо до натрошените останки на най-високия от обелиските, които си лежат на земята, точно както са строполили преди 17 века. Ужким до три месеца щели да го изправят, но засега в същински африкански стил просто му вдигат „временни“ дървени навеси там, където си лежи, че да го пазят от стихиите. Които не са успели да му сторят нищо около 1500 години, докато на Мусолини не му е хрумнало да го отнесе в Рим. При това е успял някак си да го стори, без да го реже на филийки. Нарязали са го за връщането. Интересният въпрос, без логичен отговор, е защо се е нахвърлил дучето на тежкия камък, вместо да грабне кивота (оня, същия, от филма-приказка за Индиана Джоунс), който няма етиопец да не е убеден, че се намира в канцеларията на отчето на старата църква в града. Пазен само от отчето и посмъртно недостъпен за никакво друго човешко същесто. Да не говорим за жена. Както вече се разбра и препотвърди, жените тепърва имат да изкупват нарушението на правилника за вътрешния ред в овощни градини, сторено от тяхна предшественичка в старо време. Жените ги пускат в коронационната зала на императорите (градския мегдан), но не ги пускат във Фасилидската (по името на тогавашната императорска династия) църква от XVI век, където гоблените били от VI век. Тук хилядолетията ги нямат за нищо в беседите си по история. От друга страна, те и в Сеславския манастир край град София ще ти кажат, че стенописите са на 1000 години, пък самата черква е строена по турско време. Непосредствено до Фасилидската църква се издига новата, вдигната от Хайлето през 60-те години на миналия век. Огромен хамбар в отомански джамийски стил на екстериора. Интериорът напомня на социалистически училищен физкултурен салон, по време на летен основен ремонт в останалите класни стаи. Оръфан мокет, чинове и пейки от най-различни модели, безразборно пръснати в пространството, и няколко обвити като при боядисване в пачаври предмета, един от които се оказва требник на, разбира се, 1000 годин.! На 1000 години имаха вид да са и видеокасетките в музикалния дюкян в центъра на Аксум, откъдето си попълних колекцията с тигренски и амхарски поп-фолк-компилации.
Последна вечер? Спокойствие на терасата над странно прясната за тоя сезон зеленина, в която е потънал градът, кукуригане, далечни монотонни тигренски и амхарски поп-фолк напеви от нечий транзистор в отсрещната махала, приглушено магарешко реване. Африканска идилия …

Да, ама не! На пилота на самолетчето до Адис му се преспиваше със стюардесата далеч от дом и семейство и изработи едно закъснение до залез слънце, след което не му дават да лети по устав. Та вместо в самолет за Европа попаднахме в още по-задушевна африканска среда от църквата Бет Мариям по Великден – вездесъщата претъпкана африканска маршрутката. Спътници (съ-сардели) и другари по съдба ни бяха група образовани западноафриканци, като слезли от екрана от някой сенегалски филм – типчино за тая прослойка излъчване, облекло, акцент, теми за разговор, поуки, фаталистко примирено съгласие за недъзите на „африканския модел“ и че Африка “няма дъ съ опра’и”. Едновременно примесено с удовлетворение, че за тях си това е свойско и могат да си го коментират и хулят изотвътре. А тези, белите завалии, които си изпускат връзката, са затънали в лайна. Дълбоко затънали. И плуват!
(2004)

Остави отговор

Вашият имейл няма да бъде публикуван