Отбихме се и в село Могилица, за да видим прословутите Агушеви конаци. Те са строени от 1834 в продължение на 20 години от родопски майстор, чиято ръка според легендата в последствие е била отрязана, за да не повтори творението си. Техният собственик Агуш Ага е местен феодал. Имението му е било най-голямото за момента на Балканите. Може би наименованието конак ще ви подскаже, че става дума за административна турска сграда. Тя, обаче, не е изпълнявала функцията на полицейско управление.
Днес имуществото почти не е запазено, понеже на няколко пъти наследниците на Агуш Ага са били изселвани, а и реституцията е изиграла ролята си. Все пак сградата е запазена и може да се разгледа от туристи, но покъщнината се намирала в музея в град Смолян. За да ни отключат и разведат из сградата, попитахме продавачката в магазинчето за сувенири. Тя на мига ни представи жената, която стопанисва конаците и така имахме възможност да видим уникалното за времето си здание с 221 прозореца, 86 врати и 24 комина. Интересна ни се стори и чешмата с голямата бъркалка, предложена за Рекордите на Гинес. Намира се на центъра на селото. Само че не разбрахме кой е измайсторил този толкова голям по размер прибор. В Могилица ни предложиха да отседнем и да опитаме родопските специалитети, също и да пояздим кон, само че ние още сутринта решихме да останем в същото хотелче в Смолян и вече бяхме предплатили.
Продължихме към село Арда, известно като селото на гласовитата българка Валя Балканска. На този ден имаше събор и беше страшно оживено. Разбрахме, че тук има и детски лагер, в който група млади хора се опитват да научат деца да живеят природосъобразно, а също и да ги доближат до природата – това, което най-много им липсва в големия град. Продължихме по пътя си до село Горна Арда, където жегата ни отказа да повървим до извора на река Арда. Набрахме мента край пътя и се върнахме в село Арда, където седнахме да обядваме в една кръчмичка. После снимахме църквата и стария мост и поехме към Пампорово. Отбихме се в манастирския комплекс ,,Свети Пантелеймон“. Запалихме свещички и тръгнахме на разходка из курорта. Повечето хотели работеха, но изглеждаха празни. Няколко семейства се разхождаха по централната улица. След двучасова разходка се наканихме да се приберем в Смолян. Отбихме се в квартал,, Каптажа“. Тук има едно много приятно заведение – ,,Рибката“, разположено на брега на езеро. Гледката от терасата беше пленителна. Разкошната зеленина, високият рид и белите облачета се оглеждаха във водите. Няколко семейства бяха излезли на пикник и ловяха риба. От отсрещния край към нас заплуваха двойка патици, които първоначално помислихме за лебеди. Не и без основание – носеха се по водата толкова грациозно, че по нищо не отстъпваха на пернатите си събратя. Група деца започнаха да ги хранят и да им подвикват. Гледката от терасата на заведението беше толкова релаксираща, направо приказна. Вечерта посетихме отново Пампоровата къща и споделихме впечатленията си с персонала, който вече съвсем свойски ни посрещна и се заговорихме за впечатленията ни от Смолянския край.
На сутринта закусихме и тръгнахме към езерата. Беше слънчево и снимките станаха чудесни. Хванахме пътя за Девин, за да видим всички езера. По пътя се натъквахме на новостроящи се хотели. Имаше дори и цели комплекси. Стигнахме до местността ,,Трите езера“. Народ, народ… Някои бяха отседнали в хижа Смолянските езера, други се грееха на огън край палатки. Тук има и параклис ,,Свети дух“. Едно от езерата беше покрито с торф. Разбрахме, че го наричат Тревното езеро. Край езерата се виеше пътека, която води към следващото езеро и връх Снежанка. Нямахме никаква екипировка да тръгнем на поход из гората, а и беше доста студено, затова се качихме в колата и обратно към основния път, от където щяхме да продължим за Чудните мостове.
Пътят до природния феномен Чудните мостове е ужасен. Част от него липсваше. Когато се зададеше кола по отсрещното платно, започваха страшни маневри от страна и на двамата шофьори. Има опасност да се приземиш и в реката, ако не си много внимателен. Като пристигнахме, се оказа, че няма къде да се паркира, така че продължихме по пътя и спряхме доста на далече от Мостовете. Но гледката е внушителна.
Някогашна пещера образувана в мраморния щок от водите на река Дълбок дол се е срутила, навярно при земетресение. Водите са отнесли падналите отломки и така са се образували два редки по своята красота естествени скални моста.
Първият, по-голям мост е с обща дължина 96 м и височина 70 м. Сводът му се извисява на 45 м над бистрата река. Мраморният блок, от който е изграден е широк 12-15 м. По него минава път. В стените му има две свързани една с друга пещери и множество карстови кухини, където намират убежище много птици и прилепи.
На около 200 м по-надолу е Вторият мост, който с дължината си от 60 м прилича на дълъг тунел. Общата му височина е 50 м, а само арката е 30 м. Той започва със сравнително широк отвор, който постепенно се стеснява, за да се превърне накрая в цепнатина. Към долния край на моста реката внезапно изчезва и излиза на повърхността след 1.5км. Близо пред Вторият мост е входът на Ледената пещера, в която до късно лято се задържа лед.
Поседнахме пред хижата да хапнем и тръгнахме по пътя за дома. Решихме да се отбием до Араповския манастир. Той се намира в близост до Асеновград – на 6 км, по пътя за Първомай. Той е едно от убежищата на Апостола. Единственият манастир, построен през турско робство. Намира се встрани от главния път. Построен е през 1856. Сградата на манастира е обновена, има още аязмо и църква. Възрожденският художник Георги Данчов – Зографина, близък приятел на Левски, е изрисувал стенописите и икони. В южната част на манастирския двор се издига кула с красив еркерен етаж, който се използвал за жилище и наблюдателница. Това здание е свързано с името на Ангел войвода.
Постояхме за кратко и отново на път. След час вече нямаше помен от красивите планински пейзажи, а ежедневието пое по своята рутина.
Остави отговор