Мадагаскар – Лемури и Сапфири

Автор Димитър Тодоров

Мадагаскар. Лемури, баобаби, хамелеони, пищни … ексхумации. Толкова съм надъхан със стереотипните очаквания към този остров, че подхождам подозрително към възрастния имигрантски чиновник на летището, стараейки се да се държа възможно най-прилично, за да избягна особен интерес докато ми подпечатва визата. Иначе току виж изкопал тъща си от земята и ме обсъдил пред нея с всички подробности*.

mdgscr20060124mahafaly

А лемурите и баобите? Ще ги видим ли? Ще ни очароват ли повече от всичко? Май не. Винаги печели изненадата. А изненадата по пътя е Илака. Пътят е от столицата Антананариво към южния край на острова. А Илака е мадагаскарският Клондайк. Представям си, че точно така е изглеждал съвременният южноафрикански мегаполис Йоханесбург преди около 120 години. Селце, което се е оказало в центъра на масова психоза по открити в района природни богатства. В случая на Илака – сапфири. Дървени бараки през една по цялото продължение на главната улица изкупуват добитото. Изкупвачите са предимно с шриланкски и индокитайски (тайландски по-точно) физиономии. Тълпи минувачи. Някои се отбиват в изкупвачниците. Повечето се размотават наоколо. Населението не се опитва да прикрие благополучието си. Има толкова много автомобили (три), че на една пресечка успяват да предизвикат задръстване. Нашият шофьор разпознава бившата си кола. 20-годишно Рено 9. Младо в сравнение с народните ситроенчета 2CV и пикапи Пежо 404 изнасящи на гърба си транспортната повинност на острова. В магазините в Илака се продават и стоки различни от ориз и захар. Има даже и промишлени артикули. Например – химикалка. Разнасят се и набързо се изкупуват цели талиги прясно говеждо месо. И мушясaлата пушена риба на сергията е привлякла клиенти. Но къде все пак да намерим сапфири? Шриланкците клатят глава по южноиндийски. Няма! И в склада няма! Ами да попитаме тогава минувача по улицата. Кого? Ами … втория срещнат. Първият мъкне кошница банани и не ни се вижда благонадежден откъм сапфири. Но пък можеш да си купиш банан направо от кошницата му, без да я сваля от главата си. Както се продават райските ябълки от негови колеги в съседния град. Та питаме втория: имаш ли сапфири? Имам. Вадят се на показ бяло и розово камъче. Не най-разпространените оттенъци на сапфира. Присламчва се друг. Показва синьо камъче. Друг – зелено. Споменават се някакви цени. Колекционера е в стихията си. Вади очилата. Взира се в детайли. Почва пазарлък. Аз също съм колекционер. Не точно на камъни, но тръпката ми е напълно понятна. Радвам се, че съм тръгнал точно с Колекционера на екскурзия. Бих изпуснал иначе. Събират се още продавачи. Пазарлъкът потръгва в условия на свръхпредлагане. Шриланкецът от съседния дюкян наостря уши и праща разузнавач да види какво става и какво ще му се изплъзне от ръцете. Цената пада на половина. Сделка. Шриланкецът си признава с половин уста, че и той има за продан туй онуй. Късно. И продавачът и Колекционера са щастливи, въпреки че никой от тях не е наясно колко далече и в каква посока от истинската цена на камъчето са си стиснали ръцете. Би се разбрало по-късно с ювелирски измервани при по-добри условия. Важното е, че единият си е почесал крастата, а другият ще сложи ориз, че и говеждо на масата за вечеря. А и Фотографа (аз) е доволен, хващайки пазарлъците в кадър. Междувременно се е събрал целият пазар. Всички размахват пликчета с малки съкровища, които са им стрували къртовски (буквално) усилия да бъдат добити и не им дава сърце да подарят на безценица в картела на шриланкските прекупвачи. Не е лесно да си сапфиротърсач! Още по малко в условията на тропическа жега и нелоялна конференция от собственото си правителство.

Но пък е сравнително лесно да си милионер. Местната валутата се пъчи с няколко очевидно излишни нули. За да ги махнат са си спретнали деноминация. Но вместо да разделят например на 1000 или 10000, са разделили на … 5. За да си разберял Мадагаскар, трябвало да се откажеш да мислиш, разправят патилите. Като че ли се потвърждава. За да е по-пълно объркването цените се изписват в новата единица (ариари), но се коментират в старата (франкове), освен когато на тебе ти е по-удобно така.
____________________________

* Уникалният за някои племена в Мадагаскар обичай е да се ексхумират починалите около 7 години след смъртта им, да се преповиват и препогребват с шумни празненства, на които се събира не само цялото село, а дори и отдавна напуснали го към градовете и дори отвъд океана роднини. Докато трае процедурата, на починалите се разправя какво се е случило откакто са си отишли.

____________________________

Първото впечатление от столицата Анатананариво е успокоението, че на света има поне един хотел Хилтън, по-грозен от софийския. Второто е на раздвижен релеф, прохладна надморска височина и приятна афро-азиатска атмосфера на ненатрапчиво пазарище. И тук-там някой европейски акценти. Като киносалон в стил Арт Деко. От най-високата точка доминира скелетът на изгорелия дворец на предколониалните владетели с орел и обрязан фалически символ над портата. За да стигнеш до там имаш избор между пеша и такси. И двете си имат своите предимства. Пеша имаш по-добри шансове за непосредствен контакт с уличните търговци на банани и пишещи машини. А с такси, Ситроен 2CV или Рено 4, имаш по-добри шансове да усвоиш патента на колянната бензинова помпа. Това е 5-литрова пластмасова тубичка за бензин, която се поставя между колената на шофьора и с равномерни притискания горивото се подава към карбуратора.

От града започват навън оризищата. И зебутата. Зебу: вездесъщо мадагаскарско гърбато говедо. Стадата на планинското племе мерина ни се струват огромни, нямайки си още представа колко по-многобройни са стадата в низините на племето бара, където е въпрос на чест да не се занимаваш с нищо друго овен говедарство. Пейзажът се разнообразява с тук там някой взривен бетонен мост, паметник на междуособиците на президентите Дидие Рацирака и Марк Раваломанана през 2002 година. Просто непреизбраният бивш президент се бил барикадирал в доброволна обсада. А новият бил едър индустриалист (сиреч: мандраджия), обявил че влиза в политиката, за да брани бизнеса си чрез растеж на икономиката. Оттук тръгнал и припевът на народната песен: „Рацирака мостове взривява, Раваломанана мляко кваси“.

mdgscr20060126toliara

Благословия за Мадагаскар е, че народът, макар и беден и през XXI век поддържа традиционния си начин на живот и в огромното си мнозинство живее на село и се изхранва от земята. За разлика от много други страни в Африка, където населението просто се е изсипало край градовете, изпадайки в безтегловност без никакъв шанс за какъвто и да било стабилен поминък. А тук, ако заминеш в града, роднините ти те приемат за безследно изчезнал, издигат ти надгробен паметник (например у племето бара – висок над човешки бой неодялан монолитен обелиск) и редовно се събират да те поменават на своеобразни панихиди. Мадагаскарците хем са в третия свят пар екселанс, хем живеят с невъобразимо нисък по всякакви стандарти доход, хем излъчват високо национално, материално и културно самочувствие, съхранено отпреди да дойдат европейците. А европейците тук са се явили във френския си подвид. За да научат народа да меси франзели, да закусва с конфитюр и да кара Рено 4.

И да подредят като на градоустройствена витрина град Анцирабе. Анцирабе е крайна ЖП гара в пенсия. Влак не се помни кога е минавал, релсите са обрасли с трева, но гарата в единия край на прокараното по френски вкус широко и с два реда дървета Гранд авеню и до днес е най-видната сграда. В другия край е хотелът към минералните бани, а по-средата – пощата, кметството и паметникът. Друг толкова добре подреден град в държавата няма. И точно тук те удря културният шок. Когато настойчиво те поканят да вземеш такси. Което не е Рено 4, а рикша – дървена кола от най-прост вид с впрегнат, изпънал жили от усилие да поддържа олимпийска скорост потен мадагаскарец за двигател. Хем не ти дава сърце да го мъчиш в тоя робски хомот за жълти стотинки (сиреч: хиляди франкове), хем разумът ти обяснява че той с тия стотинки ще нахрани семейството си. След като преди това се издължи даже на чорбаджията индиец, държащ монополна собственост на градския рикшен парк. Но не само французите са оставили европейски следи в пейзажа и бита на хората. В по-ново време са се разписали и руснаците. И украинците. Подведени да поработят върху друг местен патент, този път в областта на обществените идеологии, а именно „християнския марксизъм“. Срещат се фирми на аптекари с диплома от Харков, скъпоценните камъчета се предлагат в кутийки от самобръсначки Харков, налиташ на рускоговорящи (силно казано) чиновници, години наред зубрили славянски падежи с мечтата един ден да заминат за Харков със знанията си. Пък тоя ден взел, че се разпаднал Съветският съюз, погребвайки и каузата на християнския марксизъм. Без никакъв шанс за ексхумация.

Пред гарата в Анцирабе се вихри великденска тълпа с кебапчета, шишчета, лимонада, пращящи децибели и липсващи честоти. В катедралата, най-голяма на острова, се пее акапела, децибелите са по-ниски, затова пък всички честоти са си на мястото и галят ухото. Разпети петък е. Докато стигнем Амбалаво е дошъл и Великден. От нафталина са се извадили празничните носии. Състоящи се от европейски („алафранга“ по дядовазовски) роклички и костюми в градчето и от пъстри плажни пешкири и бейзболни шапки на село.

mdgscr20060026antsirabe

Селото се казва Сандриоза и е на средата на пътя към планината Андринжитра. Пътят представлява няколко десетки километра разбита настилка. Движим се с лека кола, забравила каква марка е, но очевидно не замислена за такива пътища. Ако колите имаха души, тази със сигурност се тръшка от мъка, какво е прегрешила, че я е пратил господ точно тук да прекара задгробния си живот. Който по африкански има шанс да се проточи цяла вечност. От време на време не издържа и с пъшкане и спира на пътя. Защото от вибрациите … и се откъртва делкото. В полите на Андринжитра също има селца, но жителите им са повече заети с кърска (оризищна) работа, отколкото с кипрене за църква.

В крайна сметка лемури виждаме много. И то добре! Излиза, че не се боят и крият от хората. Споделяме любопитство един към друг, което предразполага към близки срещи. Макар и тяхното любопитство на теория да би трябвало да е притъпено, защото са виждали много повече нашего брата зяпач с фотоапарат, отколкото ние – тях

В джунглата Раномафана срещаме разновидности на едри лемури шифака и по-дребни кафяви и червенокоремести. Скачат от клон на клон над главата ти, берат мушмули и се забавляват. Наоколо се мотае местен водач, който се опита да ни пробута някакво лианообразно за черен пипер. И сума ти още билки – от за главоболие до за сифилис. Паразитните растения в мадагаскарската джунгла също заслужават внимание. Изхитрили са се вместо да търсят почва просто да се лепнат на готов дънер и да спеделят сокове с останалите клони. Край водопадчетата и „естествените басейни“ в масива от ерозирали пясъчници Ишало пък се натъквам на палави пръстеноопашати лемури. И на по-лениви кафяви, които ми правят любезна забележка да не им друсам клона, защото нямат никакво намерение да си търсят друг клон за сиеста.

Е, при търсенето на диви животни тук има и доказан елемент на играта лъженица. Например – с миниатюрните нощни лемурчета. Примамваш ги да ти позират, като намазваш кората на дървото с банан. Номерът е, че всики мажат точно това дърво, което е най-близко до беседката в гората. А лемурчетата са териториални животни. Което ще рече, че за лемурчето да открие беседка на територията си е като да открие сапфирено находище. Всеки ден му мажат ложето с банан за едната усмивка пред обективите. Със сигурност е апетитна за женитба партия сред лемурската общност. А ние с апаратите май стимулираме мутиране на видовете. От 45 грама току виж мутирало в гигант от цели 50-55. Като афроамериканец. Освен многообразието на лемури гордост на острова е и многообразието на жаби. Имали над 70 вида жаби. Тях в гората само ги слушаме, а ги виждаме … в чиниите си за вечеря. Любопитното е, че жабите винаги са си били на острова, а островитяните са чакали да дойдат французите да ги научат, че стават и за ядене.

Та като стана дума за остров, няма ли да стане дума и за море? Да, разбира се. На края на десетдневното пътешествие от столицата на юг до пристанището Толиара. Откъдето се прехвърляме на скутер да прекосим любимия залив на героите от цяла библиотека корсарски и пиратски романи. Тръпката всъщност е прехвърлянето до скутера, който е закотвен на неколкостотин метра навътре в моето. Докъдето се стига с волска (зебувска) кола, защото цялото море до там се оказва, че е до коляно. Зебувско. Скутерът ни стоварва в Анакао. На плажа мирно съжителстват Раят и Адът. От едната страна – топло море, слънце, сламена сянка, хладна напитка, морски плодове, серенада от сладкопойно соколче (мишеловче/гущероловче?) а от другата … мъже чукат камъни, а жени ги трошат на чакъл. Сюжет-идея за допълване на дантевия каталог на заниманията в отвъдното. Хм, дали в рая има толкова много мухи?

И да има – бял кахър са, разбира се. Както са им бели (отвътре) и … дините.

Остави отговор

Вашият имейл няма да бъде публикуван