От Алма-Ата до Мусала

Автор Антон Донев

Алма-Ата. Тук сме в блиц командировка за два дни и сме напълно наясно, че едва ли ще имаме възможност да разгледаме кой знае какво. Затова е толкова приятна изненадата, поднесена от нашите изключително любезни домакини, които успяват да вместят в програмата ни една кратка екскурзия в планината.

Тян Шан се извисява над бившата столица на Казахстан, почти както Витоша над София. Само дето мащабите са малко различни. Даже от центъра на града, трябва да вдигнеш глава бая по-нависоко, за да видиш небето над планината. А тя се вижда практически отвсякъде. Понякога в облаци, понякога чиста.

– Поглеждаш нагоре…, аха, планините са тук. Значи всичко е наред – усмихва се нашият водач – заместник-директор на фирмата, на която гостуваме.

Минаваме през централния площад на града. Истински, гигантски съветски площад с подходящо подобие на Мавзолей, от което някога “бившите” са поздравявали “ликуващите народни маси”. Отсреща се издигат две огромни сгради, на които, явно за нечия ориентация са написани имената на града и държавата.

Alma-Ata

Веднага се сещам за стар виц:

“След тежък запой един се събужда на пейка в парка и пита минувачите къде се намира.

– Това е булевард “Източен” – отговарят му.

– Абе, не ме интересуват подробностите! Кажете, в кой град се намирам?”

Е, на този площад, очевидно са взети мерки това да не се случва.

По средата се извисява монумент “Златният воин” или “Златният човек” – нашият водач се затруднява с превода, защото, май на казахски, думата и за двете понятия е една и съща. Нищо чудно – казахите с гордост твърдят, че китайците били построили Великата си стена именно заради тях. Другото, което твърдят, че те и ние, българите, сме от общ корен. Ами да – тук-таме в Европа се гласят и заради нас да вдигнат стена.

Излизаме от града и поемаме по хубаво, добре асфалтирано шосе. Вдясно, към града тече река Мала Алматинка. Нагоре покрай нея преодоляваме за около 20 минути 16 км шосе и 1 км височина. Достигаме спортния комплекс Медео. За него на времето учехме, че е най-високопланинската пързалка в света – 1690 м. надморска височина. Явно, тя е един от аргументите с които Алма-Ата кандидатства за домакинството на зимната олимпиада през 2014 г. За което, впрочем, кандидатства и София.

Медео изглежда някак странно през лятото. Явно, чара му е през белия сезон. Продължаваме нагоре, където пътя преминава по билото на огромна преграда издигната срещу периодичните, помитащи всичко по пътя си кални потоци. Наричат ги “сель”. Преградата е изградена преди около 40 г. чрез насочени взривове, които са сринали огромни скални маси в долината. Казват, че обема на бента е по-голям от този на Хеопсовата пирамида. Не си нося рулетка, а на око ми е трудно да преценя.

Пътят става все по-стръмен. Водачът ни показва едно уширение:

– Преди време, на този завой беше задължителната почивка за соцмашинките, с доливане на вода в радиатора. За някои беше и последна спирка.

И наистина, от там нагоре, въпреки мощността си джипът едвам лази. Излазваме на широка площадка, от която се открива истинския изглед към планината. Долу вляво се вижда хотел, а вдясно – малки вилички, нататък други по-големи вили, а виждам и постройки, очевидно с еднофамилно предназначение, но далеч надхвърлящи представите ми за лятна къща. Водачът улавя погледа ми и въздъхва:

– Струват по милион долара, та и отгоре. Върви им на някои…

Може би такава е цената, пред изтривалката на входа на вилата ти да свършва ски писта. Да, това е спортния комплекс Чимбулак – другият коз на Алма-Ата в надцакването за олимпиадата.

Вече си мисля, че сме достигнали целта на пътешествието ни, когато зам.-директорът ни пита:

– А, искате ли нагоре с лифта?

Посрещаме с възторг идеята.

Качваме се на луксозен, двуместен, седалков лифт. Някакъв мек заместител на кожа служи за облицовка, който се оказва, че лесно се мокри и трудно съхне. Това установявам, когато забелязвам, че водачът ни, който би трябвало да е седнал до мен, е заел странна поза. Залостил се е като дъска, между стъпенката и облегалката. Седалката му е обилно мокра. По-късно на станцията ни обясняват, че преди час е имало дъжд с градушка. Това ми се струва странно под това ярко слънце, но водачът ни обяснява, че тук, понякога през два часа се сменят сезони.

Понеже аз съм си седнал удобно, мога да зяпам насам-натам. Вляво е хълмът Мъхнатка, наречен така заради сгъстената си растителност.

image005

Вдясно, местността става скалиста, а на поляната под нас японци се снимат около борче, окичено с някакви бели боклуци. Може пък да има поверие, че който си закачи там употребената носна кърпичка, никога повече няма да страда от хрема?

image006

Нагоре има още въжен път, с не толкова луксозни, но доста по-сухи седалки. Самоотвержено се настаняваме. Излизаме от горския пояс. Няма шум, няма вятър, няма птичи песни, само проскърцване от въжената линия. Като градско чедо, май съм позабравил звукът на истинската тишина.

Последен, трети лифт с единични дървени столчета. Стоварва ни на едно било, от което обратно надолу започват пистите. Намираме се на прохода Талгар. По-нататък, пътят към далечните върхове е забранен за всички видове превозни средства.

image007

Решавам, че тази маркировка е някаква шега, но по-късно на снимките видях още такива знаци. Така и не разбрах смисъла им. Може би е намек, че границата с Киргизстан не е далеч – на 15-тина километра по права линия на юг. В същата посока, на още около 30 километра се намира високопланинското езеро Иссяк-Кул. Китай също не е далече. Границата му описва дъга с радиус 250 – 300 км от юг до североизток. А на север, превала Талгар така удобно си е полегнал, че ти се приисква да го почешеш по гърба.

image008

Чувстваме се съвсем нормално, т.е. изобщо не планинарски. Градското ни облекло съвсем не ни помага да възприемем факта, че се намираме доста по-високо от Мусала. На 3163 м.

Това е. Човекът от лифта ни приканва да поемем обратно, защото работното му време е към края си. Снимам го на фона ледниците, спускащи се от връх Комсомол (4330 м).

image009

– Будешь разсказывать про жизнь советских канатчиков?

Ухилвам се, а той се поправя:

– Постсоветских.

Надолу слизаме срещу слънцето. Преплуваме през морето на тишината и навлизаме в горския пояс. Седалката с колегите пред мен пътува в тунел от зелена светлина. Снимам ги без надежда, че ще мога да отразя това на снимка. Получава се кадър от филм за отвличане от извънземни.

image010

През зимата, тази въжена линия, очевидно е еднопосочна. Под нас е скиорският рай – 8 различни писти върху терен с дължина почти 4 километра и денивелация. Едва ли някой би ползвал лифта за слизане. Май, не са много шансовете да се справим с тази конкуренция за зимната олимпиада.

Вече сме долу. Въпросително поглеждаме към нашия водач – не е ли време да слизаме в града? Очаква ни “мероприятие по изпращането”. А той, някак стеснително, ни пита:

– Искате ли да ви заведа на още едно място?

Воденето ще бъде с кола, така че всички прегръщаме идеята. От Чимбулак, нагоре покрай Мала Алматинка, поемаме по нещо, което трудно би могло да бъде наречено път. Нашият джип все пак е градска кола и на моменти и се чудя как успява да се пребори с бабуните.

Слънцето, започва да си играе на криеница с нас. Притъмнява, а скалните върхове светват като златни кубета. Стигаме до целта – издълбан от ледниците улей – “вратите Туюксу”. По-нагоре с кола не може. От тук започват алпийските маршрути. Намираме се на една площадка, от която се открива изглед нагоре и надолу – нещо като пъп на тази част на планината. Предполагам зам.-директорът съзнателно е подбрал момента. През вече тъмния скалист процеп, се откроява ярко осветен връх Орджоникидзе.

image011
Отново поемаме надолу. Преминаваме покрай планински хотел, на чийто паркинг гъмжи от модели джипове, характерни и за нашата действителност. Мимоходом нашият водач ни информира за цената на водката в заведението. Не искам да го цитирам, защото няма кой да ми повярва.

Малко по-надолу, спираме пред мемориал на загинали алпинисти. Едва ли би могло да се избере по-подходящо място. Няколко каменни стъпала водят към полянка в подножието на отвесна скала. От другата страна се надвесва висока борова гора. В средата е вкопан обелиск, а в тревата са разпръснати малки плочи с имената на загиналите. Тихо е. Спокойно е. Скалата и гората, сякаш прегърнати се привеждат над героите, дръзнали да предизвикат планината…

image012

Продължаваме надолу, преди окончателно да се е стъмнило. Планината гори в такива цветове, че и фотоапарата започва да ми пари в ръцете. След третото спиране по моя молба,

ми става съвестно и обещавам тържествено, че това повече няма да се повтори. Водачът ни само се подсмихва:

– Да, да! Не се надявай!

image013

Оказва се прав. Моля го за спиране поне още три пъти. Последния път е на бента, от който в този час, пресушената пързалка Медео май не изглежда толкова неуместно.

Поемаме пътя към града. Долу ни посреща жегата. Поглеждам часовника си. Не мога да повярвам – цялото пътешествие ни е отнело по-малко от три часа.

Остави отговор

Вашият имейл няма да бъде публикуван