Автор: Румен Ал. Димитров

След втората бира ти се струва, че можеш да промениш света.

Но защо ти трябва да го правиш?

Из реклама на Löwenbräu

Когато вече есента е настъпила в Мюнхен и за бирените градини вече е станало хладничко, става време за едно бирено поклонение в манастира Андекс (Andechs), на 40 км от Мюнхен, с S-Bahn (S5) и после с рейс, към час. За постопляне си взимам от силната черна бира „Doppelbock“, както и 3 или 4 бели наденички (Weisswürschtchen), към тях задължителното от специалната медена горчица, произвеждана също в манастира. Към това добавям в чинията и едно калъпче сирене „Rammadur“, заедно с едра каменна сол, така си го продават традиционно. За несвикналите това сирене е едно истинско изпитание, то трябва да се яде, а не да се мирише, евентуалното пренасяне на вече отворена опаковка в затворен найлонов плик може да причини непредвидими ефекти при отварянето му, на вкус обаче е много нежно и добре подхожда към бирата, след като от белите наденички е останала само кожицата. Взимам си и едно бреци, на което старателно отронвам солените зрънца, полепнали по коричката. За който не може да се престраши за силна бира, има и светла, но тя е по-подходяща за по-топлите дни; за който се страхува от лудата крава, има свински крачета с хрупкава препечена корица. След едно краче и една бира, а още по-добре – два Допелбока, на човек му се прави само още едно нещо, и то е – нищо. В зависимост от времето бирата може да се пие или на терасата, от която се открива чудна гледка към ливадите на манастира или да остане в душните вътрешни помещения. Една халба освежава срещу есенна депресия, след две халби слънцето изгрява наново, облаците изтъняват, въздухът е свеж, животът – напълно поносим.

Дойде ли Коледното време и няма вече какво да се прави в Мюнхен по улиците, за колело е вече студено, вали често, денят е кратък, вятърът – студен, слънцето почти не се показва изпод ниските облаци, време е за една светла бира от Aying, най-добре в Трежневски (Treznjewski), намиращ се в близост до трите пинакотеки – старата, новата и на модерното изкуство. След един тур при старите майстори обичам да се разведря с една бира в Трежневски. Не препоръчвам да се яде в Трежневски, но може да се опита така наречената вайс бира – тя е повече женска бира – мътна, не горчива и с по-малко алкохолно съдържание.

Наближи ли Коледата, съвсем идва време за Franciscaner, това е пак вайс бира, вайс бирата е по-калорична и придава небходимите жизнени сили за студа. „Францисканер“ го откриха наскоро наново, старата сграда изчезна напълно и бе заменена с нова, пак на същото място, намира се в близост до „Одеонсплатц“ (Odeonsplatz). За едно ядене може да се престраши човек и в „Донисл“, той се намира след „Францисканер“, по пътя за централния площад „Мариенплатц“ (Marienplatz). В „Донисл“ не е за нежни души и още по-малко за нежни стомаси. В „Донисл“ имат един прост девиз „Никакво ядене над 13 марки!“ (вече са 7 Euro). Докато държах още, взимах си там свинско бутче в бирен сос и кнедли, то е толкова много, че държи сит до вечерта на другия ден. Най-добрата вайс бира обаче е Schneider, казват познавачите, трябва да се прекоси само площада, след музея на играчките вляво. Ако на някой споменатите две бирарии се видят теснички, може да се придвижи до „Хофброй“ (Hofbräu, HB), òрябва само да се продължи от Schneider по „Тал“ (Am Tal) в посока „Изартор“ (Izartor) и после в някоя от преките вляво. Внимание, тази бирария е много известна всред туристите, затова не мога да я препоръчам горещо. Но е огромна и единствената закрита, в която свири оркестър през цялата година. Забележителност са рафтовете с халбите на постоянните посетители. Всяка е заключена посредством едно хитроумно приспособление. Когато някой от постоянните посетители се пресели завинаги в по-тучни бирени полета, халбата му заминава заедно с него, както при фараоните и така се освобождава едно място за някой нов постоянен посетител.

На това място е нужно едно пояснение относно халбите. И така, „халба“ означава, както е известно, „половинка“, става дума за половин литър в случая. По разпространената чаша за бира обаче се казва „мас“ (Maß), която побира един литър и е доста тежка, дори и празна. „Мас“ означава обаче и „(единица) мярка“. Както в България, когато човек си поръча ракия, му се донасят автоматично 100 грама, а за 50 грама трябва нарочно да прибави „малка“, така и в Мюнхен автоматично една бира е един мас, а халбата трябва нарочно да се упомене. Една ракия в Мюнхен означава пък 20 грама, тя се използва единствено като втвърдител към бирата.

На Нова Година се пие просеко…

Започне ли годината, става вече време и за бирарията, която са намира най-близо до вкъщи (в квартала са трима или четирима от най-големите производители на бира в Мюнхен) – Льовенброй (Löwenbräu), çа почитателите на футбола може би по-позната като спонсор на „1860“. През януари свива най-големият студ в Мюнхен и много далеч от къщи не ми се излиза. В Льовенброй си поръчвам обикновено едно светло (хелес), според случая заедно с 6 Нюрнбергера с кисело зеле. Това е може би най-любимата ми бира в Мюнхен – най-евтината във всеки случай и без излишности, една от малкото, която и топла става за пиене.

За по-специални случаи и когато не е студено, се отбивам в големия Августинер Келер (Augustiner Keller), тя се намира на Кауфингер (Kaufinger). Там се пие Еделстоф (Edelstoff), което означава нещо като „благородно вещество“. С него не бива да се прекалява обаче, от много благородно вещество боли главата на другия ден, при това съвсем неблагородно. Големият Августинер е почти толкова голям колкото „Хофброй“, но не толкова известна туристическа атракция. Със съвсем близки гости се отбиваме в малката Андекска бирария, намираща се на площада със символа на града, Мариенкирхе, църквата с двете кули с типичните луковични камбанарии. В нея може да се стои дори и зимата отвън, дебели завеси я ограждат от околния студ, а греят и печки. За Андекската бира вече споменах. Да не забравя да спомена и за голямата Unionbräu. Не зная доколко бирата там се прави на място, но предимството там е, че често свирят джаз групи; впрочем наблизо е и Unterfahrt, известният джаз клуб, но тук става дума за бира и което е към нея, не за джаз.

Зададе ли си Фашинг, вече започва пролетта, а с това и времето на силната бира. То започва на следващия ден след Пепеляна сряда. Някои все се чудят как силната бира се съчетава с време за пости, но за това има просто обяснение – преди силната бира е замествала яденето на месо през пости. На север трудно се изкарва без месо и нещо трябва да го замени, това е тъмната силна бира в Бавария. В „Льовенброй“ съм още първата седмица, там силната бира се казва Триумфатор (Triumphator). С нея трябва много да се внимава, отначало изглежда съвсем лека, леко сладни и човек не усеща кога е обърнал първата халба. После лесно идва втората… Едно отиване до съответното място за освобождаване на място връща към реалността, първо при ставането от масата, накрая при изкачването на стълбите обратно, ето защо трябва да се прави по-често. Следващото място е Нокерберг, той се намира от другата страна на реката, където са пивоварните Пауланер (Paulaner). Силната бира се казва „Салватор“, както и голямата бирария на Пауланер, която изгоря преди няколко години, но е вече възстановена и приема отново гости. „Салватор“ е само за съвсем тренирани и то във върхова форма, защото тя се сервира само в масове. При първия мас по-нетренираните виждат неща, които изобщо ги няма там, но по тренираните стигат и до три. Истинските спортсмени си поръчват и една мална ракия към всеки мас, нещо като втвърдител. Аз лично се престрашавам само по веднъж годишно в Нокерберг.

После идва Великден и с него края на времето на силната бира. Започва бавно времето на бирените градини обаче. Отначало по-плахо, после все по-често, при добро време, след разходка, човек се отзовава в някоя от бирените градини, разположени все на стратегически места. Докато е все още хладничко и денят не така дълъг, съм пак в „Льовенброй“ – по избор или навън в градината, или вътре, и пак на светла (за бира става дума). Стане ли май, изборът става и по-голям. Доброто възпитание изисква посещение на Китайската кула (Der chinesische Turm), наречена така по четириетажната кула, прилична на пагода, внесена от китайски търговци. Тя се намира в средата на цивилизованата част на Английската градина, под цивилизована част разбирам южната й част, където се струпва и най-голямата навалица. На самата кула не може да се качва, на нея обикновено свири дискретно духов оркестър, пък и ако всички желаещи могат да се покачат, не знам дали кулата ще успее да издържи.

За бирените градини е уместно да се споменат две важни особености: първо, бирата се продава отново на мас, а не на халби (изключение: домашната градина на „Льовенброй“) и второ, посетителят може да си носи ядене, което да си изяде към бирата. За по-недосетливите или неосведомените се продава, разбира се, и ядене, така че има ли пари посетитетелят, не е проблем нито яденето, нито бирата. Аз си взимам половин пълнено пиле с подправки в „Льовенброй“, то толкова добре отива на бирата, пък и се съмнявам, че съм в състояние да приготвя нещо по-добро сам. Понякога си взимам агнешки ребърца, но те не отиват така на светлата бира. Преди по-често си взимах от богатите студени салати от типа „от всичко по много“, но напоследък майсторът им се размързеляви нещо и качеството им се влоши.

Дойде ли лятото, търся сянка или в голямата бирена градина на „Августинер“ близо да „Хакербрюке“ (Hackerbrücke), която също е съвсем близо до вкъщи или пък в края на седмицата се мятам на S-Bahn-а (S7) до Пулах или Гросхезелое (Großheselohe Isratalbahnhof е пълното име на спирката). Впрочем старата гара на Гросхезелое е обърната на бирария, където човек може да се припича на слънце и да наблюдава спиращите и тръгващите влакове. Съдържателите твърдят, че бирата им е по чешка рецепта. Особено тъмната прилича да е такава – карамелизирана и е много добра на вкус, освен това се поднасят и доста богати колбасени плата. Изобщо човек може и там да си остане, докато не стане време да си ходи, S-Bahn-ът спира отпред. В градината отвън има и един ракиен павилион, който е по-подходящ обаче за по студените следобеди. И ако човек не се поддаде на изкушението и продължи към реката, ще стигне до известната „Валдвиршафт“ (Waldwirschaft). Там се събират целият хайлайф от околностите – шарен свят всякакъв, свирят оркестри, все различни, когато съм се отбивал там – понякога джаз, понякога баварско, а най-често жизнерадостна сплав от двете. Изобщо южните маршрути, водещи към Алпите, са добре подсигурени с бирени подкрепителни пунктове.

Започне ли да отшумява и лятото, а то е към средата на август, се задава и най-голямата бирена забава – Октоберфест. Отначало се започва с издигането на палатките на Терезиенвизе – една огромна поляна, която се пази свободна само за този празник, траещ само две седмици, веднъж в годината. Подготвката обаче трае доста по-дълго, цените на един мас се обявяват още на пролет и по тях се ориентират всички, които продават бира в околността. Нека името „палатка“ не заблуждава, става дума за огромни халета, може би 100 на 300 метра, като на двата края има и по два балкона. Конструкцията е дървена, за покрива не съм сигурен, никога не съм му обръщал внимание, трябва да е платно в цветовете на съответната пивоварна. Всяка от големите пивоварни има по една палатка: „Августинер“, „Льовенброй“, „Хакер-Пшор“ (Hacker-Pschor), „Пауланер“, „Шпатен“ (Spaten), може би съм пропуснал някоя, както има и една сект палатка и една детска – не съм влизал там и не знам какво става. Въпреки името си Октоберфестът не се провежда изцяло през октомври, принципът е съвсем прост – последната неделя, когато го и закриват, по традиция трябва да се пада през октомври. По този начин излиза, че той е през по-голямата си част през септември, обикновено започва към 20 като при откриването му кметът на Мюнхен пръв забива крана в бъчвата и източва първия мас. Трябва да спомена, че сегашният кмет на Мюнхен, Кристиан Уде, е наистина голям майстор на забиването на крана, то не е никак проста работа, както може би изглежда отстрани, прави се с един голям дървен чук и умение е да се премери точно силата и посоката на ударите. После идва и голямата манифестация, където всеки регион представя носии. Бирата се кара на каруци с коне, това може да изглежда донякъде романтично, но конете участват по своему, като доста позацапват и умирисват терена пред „палатките“.

Изобщо за несвикналия и невъвлечен във вихъра на биропиенето Октоберфестът е едно незабравимо подтискащо преживяване. За преодоляване на стреса помага само едно – сливането с разюзданата тълпа. Това никак не е толкова сложно както изглежда в първия момент на културен шок. Човек трябва само да се добере до място в някоя от палатките и да обърне първата половина мас. Едва тогава човекът става частица от разлюлалото се множество. За интересуващите се препоръчвам да прочетат седмата книга от „Паяжината и скалата“ (Oktoberfest) и особено 47 глава, „На панаира“. Томас Улф е писал това великолепно и изумително точно описание през 30-те години на миналия век и изумителното е тъкмо това, че нищо не се се е променило за 70 години.

Добирането до място на маса в „палатките“ е съществена част от съпреживяването на феста. Едно, че е истинско приключение да се намери място в гъстата част около оркестъра; второ, че без място няма нито бира, нито ядене. Моят скромен опит учи, че събота и неделя е почти невъзможно да се намери място в палатките без предварително резервиране особено в по-скатаните малко по-снобски палатки като „Хиподрум“ например. Има и пейки и маси отвън, но те също често са пълни, времето е понякога доста хапливо, а и от атмосферата на палатките не се долавя почти нищо. Преди две-три години имаше опити за установяване на нещо като VIP области за по-специални гости, но те се провалиха поради бурни протести. Така човек може да се отзове до някой банков директор на една маса или пък сам да бъде взет за такъв, но дори и тогава никой няма да му се поклони, но ще удари своя мас в неговия и двамата ще бъде приятели, поне докато са заедно на масата. Така Октоберфестът си остава най-големият истински народен празник без надутост и предвзетост.

През делник обаче, стига да не е ранна вечер, места могат да се намерят. Аз по силата на традицията съм в „Августинер“, където съм на „Edelstoff“ и половин пълнено пиле. Най-забележителното в палатката е може би оркестърът, който свири всичко от „Smoke on the water“ до най-големия и безсмислен хит на Октоберфест „Hey baby“, това е хит на някаква напълно забравена звезда от 50-те години, доколкото знам. Естествено представени са и актуалните залязващи летни хитове. Публика и оркестър обаче взаимно се поддържат, в ранните следобедни часове наистина има места, но и настроението е вяло в сравнение с вечерта. Естествено човек може да се зареди от рано, но са необходими доста сили да издържи свеж до вечерта. От време на време оркестърът подема „Ein Prosit“, след това следва обичайното „Die Krüge hoch!“ (чашите високо), и тогава всички наскачват и яко блъскат масовете един в друг, при което трябва да се внимава да не остане човек много отдолу и някой бирен фонтан да го облее целия. После оркестърът почива половин час. През това време се опитвам да говоря със съседите си; ако нямаше никой в палатките, гласът ми щеше да ехти сигурно като гръмотевица, толкова силно трябва да викам, за да се разбера със съседа си. Естествено всички го правят и шумът е страхотен, това обаче се усеща едва след излизане от палатката, когато ушите са заглъхнали като след рок концерт, а на другия ден съм прегракнал като след футболен мач.

По смелите опитват навън някои от панаирджийските увеселения, всякакви смутители и възбудители на вестибуларния апарат, които обикновено действат със закъснение: люлки, клатещи се платформи, внезапно завиващи и въртящи се колички, влакчета, движещи се в спирали до към 120 км/ч. Има, разбира се, и влакче на ужасите и всякакви подобни увеселения.

Човек трябва само да внимава да не се отзове в някой побой, каквито обикновено стават в рамките на така наречения „италиански ден“, когато здрави момчета от различни италиански села уреждат годишните си сметки помежду си. При напускането на Терезиенвизе трябва да внимавам и да не се спъна в многобройните пияни, търкалящи се по градинките и околните улици, те са все пак сравнително малко в сравнение с общия брой на посетителите, достигащи до 6 милиона последните години. Тълпата е гъста до Хакербрюке, после се редуват италианските фургони, накрая стигам и до вкъщи.

Когато Октоберфестът завърши, не съжалявам за това, почивам си две-три седмици от шума и врявата и от силната октомврийска бира и отново замечтавам за тучните ливади на Андекс.

Остави отговор

Вашият имейл няма да бъде публикуван