Известното „парти“ място е Лапа, където всяка нощ музиката и танците по улиците не спират. Там е и стълбището на Селарон – невероятна артистична мозайка, където постоянно седят хора, козят, свирят и пеят.
След 10 дни в Рио реших да избягам малко от Бабилон към Илла Гранде – остров с много плажове наблизо. Най-хубавото на острова е, че няма коли и мога да спя на палатка.
Прави ми впечатление, че никой не те закача, никой не ти предлага такси, хотел или каквото и да е. Направо те игнорират. Понякога прекарвам часове в разговори с някой без дори да ме попита от къде съм. Хората не знаеха много за другите страни, а и не ги интересуваше. Повечето никога не бяха напускали Бразилия и този рай им беше достатъчен. Няма нужда да обяснявам всеки път едно и също. Хората просто свирят и танцуват самба.
Тръгнах пеша към по-спокойни плажове, далече от пристанището. Шмугвам се в гъста гора и след малко – хоп – плажче, после пак гора и пак плажче. След това стръмен преход през влажната джунгла нагоре-надолу, като че ли повече нагоре. Носех към 20 кила раница с храна и палатка и бях плувнала в пот. Трябва човек да свикне с жегата и влагата тук. След час и половина стигнах плаж Палмейрас и останах на чудно къмпингче. Нямаше никой в къмпинга, освен двойка бразилци, които работеха на барачка с напитки на съседен плаж. Не говореха английски и това беше чудесен шанс да тренирам португалски. Беше изумително колко лесно се разбирахме и водехме всякакви разговори на португало-испано-английски, като игра на асоциации, в която ставах все по-добра. Иначе плажчето беше чудно и празно, имаше няколко ресторантчета, но казаха, че отварят само на нова година. Попитах няма ли да отворят за края на света (беше 19.12 и краят наближаваше). Тук обаче не бяха чували много за това. От 2 месеца не бяха виждали нито ТВ, нито интернет и дори бяха забравили коя дата е. Тук явно света нямаше да свърши. Иначе се случи нещо много странно на един от плажовете на острова. Бяхме сами с Джулияна, бразилката от къмпинга и пред нас се завихри торнадо от пясък, което започна да танцува и да се издига като някакво магическо същество. Гледахме втрещени и не можехме да обелим и дума. Дори тя не беше виждала подобно нещо.
Реших да намеря по-диво плажче, където да си опъна палатката безплатно. Насочиха ме да питам сина на съседа, който говорел английски. Беше на не повече от 16 и говореше английски колкото аз португалски. Все пак ми обясни, че спането е забранено, но възможно на някои от плажчетата. Най-близкото плажче беше на 3 часа път през джунглата и Матеус изяви желание да дойде с мен, защото пътеката е трудна и тясна. Тръгнахме следобед, защото е най-добре да стигнем вечерта, когато няма хора. Пътеката наистина беше трудна, особено с огромната ми раница. Прескачахме дървета, катерехме скали и точно на залез слънце стигнахме райско плажче. Беше съвсем мъничко, заобиколено от джунгла и скали, с тюркоазено-прозрачни води. Под дърветата имаше няколко места за палатки с изглед към морето. Легнахме изтощени на една скала и загледахме звездите, луната и причудливите облачета. Беше в навечерието на края на света – нощта на 20ти декември. Тук преживях истински божествен театър „Край на света“. Започнаха странни светлини, с различна сила, идващи от различни посоки, някои сякаш от ясното небе. Имаше звeзди и луна и по нищо не личеше, че идва дъжд. Не се чуваха гръмотевици, нямаше черни облаци. Освен вълните и животинките в джунглата, се чуваше и мощен звук, приличащ на приближаващи се и отдалечаващи се самолети, понякога със заглушителна сила. Нямаше връзка с телефон, нито интернет, радио или телевизия. Дори и нещо да се случваше, нямаше как да разбера. Спомних си за тибетския монах, който обясняваше, че всичко ще започне от Парагвай и ето, сега идваше насам. Опитах се да обясня на Метеус, че това е краят, но него като че ли много не го интересуваше. Опитах се да снимам странните светлини, но ринга на фокуса на обектива не работеше. Май наистина идваше края на света! Реших просто да лежа и да наблюдавам, нямаше какво друго да направя. Поне беше красиво място за край. Първо се появиха странни фрактални облаци, каквито никога не бях виждала до сега. След това почти внезапно тъмно черен пласт покри всички звезди и луната. Стана пълен мрак и не виждах нищо на 50 см. Светлините ставаха все по-близки и когато започнахме да чуваме и гръмотевици стана ясно, че идва буря. Отдъхнах си.
Скоро дъждът започна и се скрихме в палатката. За Матеус беше невъзможно да се върне сега и се наложи да го приютя. Палатката вече вършеше безценна работа. Струваше си мъкненето през джунглата. Палатката ми беше подарък от Джоуи, който срещнахме на базовия лагер на Еверест 2011 и миналото лято се видяхме в България. Беше евтина еднослойна палатка, но за сметка на това широка и за моя изненада се оказа изключително издръжлива. Удържа на бурята с гръмотевици и проливен дъжд, без дори да забивам колчета или въженца. Не можех да повярвам, че бяхме съвсем сухи. Благодаря, Джоуи!
Бързо заспах под звуците на гръмотевиците, вълните, щурците, трополящите тежки капки по палатката и приближаващите и отдалечаващите се самолети. Сутринта беше суха, ясна и приказна. Едно ново начало на един нов ден.
Матеус си тръгна рано и останах сама. Пълна свобода да тичам гола в гората, на плажа, в морето. Като първия човек на новия свят. Към обяд спокойствието се наруши от моторници с туристи, които правеха обиколка на острова. Снимаха се, къпеха се и си отиваха. И така до следобед. Аз се радвах да споделя рая с други, а и никой въобще не се интересуваше къде спя и как съм дошла. (Бях си събрала палатката за през деня.) Така че реших да остана още един ден, този път съвсем сама с хилядите животни в гората. Нощта се осветяваше от огромни светулки и почти пълната луна. Този път беше ясна и спокойна.
Страхотни снимки!