Станах на изгрева на 22.12.2012, стегнах багажа и тръгнах през джунглата първо 2 часа до Дос риос – голям защитен плаж с 2 реки, които се вливат в океана. После по черен път към пристанището Абрао – още 3 часа с огромно изкачване. Последният половин час дори успях да стопирам някакъв джип, работещ на острова. Това си беше живо чудо при положение, че на острова няма коли. Стопът наистина е възможен навсякъде, където има път. С лодка и 3 рейса отново се върнах в Рио, у Бруно. С това въобще не свърши този дълъг ден. Всичко тепърва започваше. След по-малко от час бяхме на път за планините към Рио. Случайно или не имаше 2 места в една кола към специална Дайме церемония. Изживяването не мога да опиша с думи…
Останах още няколко дни в Рио, където цареше странно Коледно-лятно настроение. За бъдни вечер се преместих при други каучсърфъри в Санта Тереза, които ме бяха поканили на „Коледно парти без родители“. Тук най-накрая срещнах други пътуващи, главно от Франция и Германия. Получи се весела Коледа, макар и далеч от дома. На 25-ти за всички имаше Коледен подарък – безплатен концерт на Стиви Уондър и Джилберто Джил на Копакабана. Хиляди хора, навсякъде бира и кайпириня, танци и прекрасна музика. Казаха ми, че е нещо като Нова година, но с много по-малко хора. Опитах си да си представя новата година. Някак си не ми се искаше да съм тук… Предпочетох по-тихо място на един фестивал тип рейнбоу в Тера Ронка, близо до Бразилия. Имаше организиран караван – бус, който минаваше през Рио и веднага се записах с помощта на Бруно.
Последния ден преди да тръгна решихме да се изкачим до известната статуя на Исус. Бруно никога не беше се качвал и дори малко се притесняваше за сигурността ни. Знаехме, че има вход около $20 и нямахме намерение да го плащаме, просто да направим разходката догоре – пеша в гората 2 часа през тесни пътечки. Видяхме 2 змии и малки маймунки. После излязохме на пътя с бусчета, пълни с туристи, после стълбища…и изведнъж се озовахме пред Исус без въобще да очакваме! Никой не ни беше поискал билет. Поредният Коледен подарък. Гледката е внушителна, но също така и тълпата и фотоапаратите. На връщане видяхме, че всъщност има огромна опашка, чакащи да си платят, а ние незнайно как бяхме влезли през изхода. Охраната просто ни отвори и ни даде път. По пътя надолу задръстването от коли беше нечовешко. Хората висяха по 2 часа на едно място в колите си в жегата. За това време можеш да се качиш пеша в природата. Ние обаче изпуснахме пътеката за гората и се наложи да вървим покрай хилядите задръстени автомобили. За сметка на това накрая ни качи една кола почти до къщата на Бруно. Хората дори не знаеха, че има начин да се стигне пеша. Обяснихме и на други бразилци от къде е пътя. Тъжно е, че повечето кариоки всъщност нямат възможност да видят собствената си статуя на Исус. Идеално разбирам многобройните графити, гласящи: „Рио за кого?“
Вечерта на същия ден тръгнах с хипи-буса към Тера Ронка. Чаках го към 7 часа (типично по бразилски). Беше 50 годишен, цветен и с голяма душа. Движеше се с максимум 70-80 по нанадолнище, но ние за никъде не бързахме. Бяхме семейство от 15 братя и сестри и едно прекрасно бебе, което през целия път почти не гъкна. Аз бях единствената чужденка и ми се наложи сериозно да практикувам португалски. Que legal! Целият бус отвътре беше превърнат в огромно легло с капаци, под които си слагахме багажа. По всяко време можеш да спиш, седиш, ядеш, свириш на китара и пееш, въобще се чувстваш комфортно. Спирахме да взимаме още хора, да поспим и се изкъпем на някоя бензиностанция, договаряхме заедно евтина вегетарианска храна и след това продължавахме по пътя. За три дни във Випала буса всички се превърнаха в едно голямо семейство, а Випала – в наш дом. Чак не ни се искаше да свършва. Последните 4 часа по черни пътища се возихме на покрива и се наслаждавахме на пейзажа на серадото. Тера Рона е район с 65 пещери, повечето напълно безплатни и някои огромни и внушителни. Освен това районът е пълен с бистри реки и водопади, пълна дивотия, най-близкото село е на 4 часа черен път с кола. Гедърингът всъщност цели да събере хора да купят земя и да живеят заедно в нещо като постоянно еко-комюнити. Както и на рейнбоу, нямаше електричество и електроники, сапуни и химикали, алкохол, месо или наркотици. Само чиста любов от сърцето. Хармония и споделяне. Живот, базиран на взаимно помагане, грижа и любов. Всичко се прави заедно, съпроводено от песни, китари и прегръдки. Прегръдки – продължителни,, мълчаливи, истински и изразителни повече от думи. Любов към всички без това да означава секс или оргии. Просто хармонизиране на енергиите, осъзнаване на единството. Защото за да обичаш някого истински и безусловно, трябва първо да се научиш да обичаш всичко и всички. Без очаквания, без притежание, без ревност. Хората са усмихнати, свободни, без предразсъдъци и без дрехи. Положителните вибрации растат все повече и към Нова Година избухват в песни, танци, искрени разговори, прегръдки, целувки, усмивки, толкова много любов, че въздухът вибрира и по едно време избухвам в сълзи от радост. Не съм единствена и други братя и сестри едва овладяват радостта. Всички сме едно голямо семейство без значение от възраст, произход, цвят или религия. Щастлива съм. Спокойна съм. Не съм имала по-невероятна нова година до сега.
И тук, случайно или не срещнах Фернандо – бразилецът, когото срещнах на рождения му ден във Варанаси на незабравимия рууф-топ над Ганга. Най-смешното е, че тогава той беше единственият, който не разбираше английски, а сега тук си бяхме сменили ролите- аз бях единствената която не говори португалски. На 2ри януари се появи и Киро, приятел от България, който се премести в Бразилия. Бях му казала за гедъринга, но вече въобще не очаквах да дойде след Нова Година. Какви невероятни срещи на вселената. На това място, в гората – българска среща. Случайно или не, загубих всички снимки от Тера Ронка. Останаха само красивите спомени.
На същия ден Випала си замина, и аз реших да остана. Повечето хора си тръгнаха и бяхме към 30тина. Атмосферата се промени, но все по-задружна и съпричастна. Вече всички участвахме в готвенето, градинарството и разговорите. Станахме още по-близки и още повече не ми се тръгваше. Всеки ден си намирах различно извинение да остана и така докато не се появиха Бруна, Аке и Мика. Хората които чаках – хората, които също бяха поели към Боливия. При това с кола. Джулия, единствената чужденка – полу германо-италианка се присъедини също и така образувахме най-невъобразимото интернационално семейство, което пътят е срещнал…случайно или не. Бруна е единствената бразилка и единствената освен мен, която има книжка. Пътят е дълъг и се сменяме зад волана. Бруна е чудесна, спокойна и разбираща. Аке е шведо-египтянин, невероятно интересна комбинация с куп интересни истории за огромното си лудо странно семейство. Мика е грузинец, живял къде ли не, пълен с истории, достойни за книга. Джулия, влюбена в Бразилия току що си купи земя в обществото в Тера Ронка и беше на прага да промени живота си. Историите в колата бяха като епизоди от филм, смешен, тъжен, невероятен, поучителен. Карахме почти денонощно и спирахме за малко да поспим покрай пътя. Бразилия е огромна и пътувахме дни наред. Шофирах повече от 1000 км. Една нощ, когато вече наближавахме Пантанал огромен мравояд се изпречи на пътя. Беше над 2 метра дълъг и запречваше почти цялото шосе, а аз карах с 120 км/ч. Внезапни спирачки – рязко ляво- дясно, не знаех какво да очаквам от това животно. За пръв път виждах мравояд и дори не предполагах, че е толкова огромен. Движеше се мнооого бавно и почти не реагира на ситуацията. Не знам как успях да го заобиколя да спася и неговия и нашите животи.
На другия ден бяхме в Пантанал и карахме по „транспантанал“ – пътят, който не води до никъде, просто навлиза навътре Пантанал. Някога започнали да го строят, но осъзнали, че с толкова много вода това е невъзможно. За наша изненада пътят беше идеален, въпреки че е дъждовния сезон. Имаше хиляди невероятни птици. Видях тукан за първи път, но и всички останали птици виждах за първи път, но не им знам имената. Видяхме и много крокодили и една сърна. Приятелите ми обаче не бяха толкова впечатлени от гледките и когато привечер ни нападнаха орди от комари, никой не пожела да останем да спим там. Евакуирахме се към близката чапада със среднощно шофиране. Не успях да се насладя достатъчно на Пантанал…но поне го видях. Тук пътищата ни се разделиха. Бруна и Аке внезапно решиха да останат в Бразилия и поеха по обратния път. Мика се метна на някакъв рейс неочаквано, а аз и Джулия продължихме към Боливия. Оставаха само 40 км до границата. Изядохме последен асаи, казахме чао на Бразилия и си пожелах да се върна пак.
Февруари 2013
–
От Ред: Материалът ни е любезно предоставен от Лора Василева, чиито пътешествия може да следите и в личния й блог „Споделянето е всичко “ (http://sharingiseverything.blogspot.com/).
Страхотни снимки!