Подготовката
Когато миналата година се заговори за изкачване на Килиманджаро, аз не вярвах, че наистина ще тръгнем натам. Всичко беше в сферата на „може би", „ако", но и също така „при Евгений нещата стават само първия път - следващата година или не стават, или са много по-скъпи, така че сега е времето"...

Или поне се опитаха. Но повече за това по-късно.

Пътуването ни през Африка до този момент непрекъснато ни създаваше чувството, че някак си сме станали известни. Каква точно известност е трудно да се определи - със сигурност някакъв вид популярност, която поражда непрекъснатите ръкомахания и усмивки, или кара деца да хвърлят багажа си от съчки в учудване, докато ги подминавахме.

Най-сетне дойде и моят ред да ме запратят в Сиера Леоне. Казвам "най-сетне", а всъщност никак не ми се ходеше... Какво ли не бях чула от колегите си, вече били там...

След толкова много посещения в Адис Абеба, така и до днес не разбрах на кого и защо му е хрумнало да кръсти тоя град точно така... Защото нито думата "ново", нито "цвете" имат нещо общо с това място в сърцето на Етиопия. Или поне така го видях аз, с моите си, европейски очи...

Първият път, когато стъпих на летището в Мали бе 23 часа – тъмно и наоколо имаше само чернокожи. Трябваше да чакам един час пред митницата за печат. Бях притеснена от факта, че един от чернокожите ми взе паспорта, казвайки, че е познат на моята приятелка и по-бързо ще ме преведе през митницата. Трябва да си призная – мислех си, че ще бъда отвлечена, но всичко мина благополучно.

Ботсвана се счита от мнозина за перлата в короната на Африка, поне що се отнася до възможностите за наблюдения на диви животни. Това е равнинна, дива и до голяма степен пуста страна, състояща се от солени котловини, пустини и мочурища. По африкански стандарт е считана за икономически и политически успех, със стабилна демокрация, относително добра инфраструктура и функционираща (по западни разбирания) икономика.