|
Автор Гергана Симеонова
|
|
сряда, 26 април 2006 |
|
Страница 1 от 2 Обичам онези места, на които където и да погледнеш, дълго не отместваш очи, където небето описва планината и после слиза на земята. Там не се чувстваш никога сам и винаги си пълен с вяра.
С нетърпение се изкачвах покрай х. Скакавица за да стигна по-бързо до езерата, за които само бях слушала. Недоумявах защо другите се влачат така… Представях си, че ще видя всичко още този ден и най-малкото отклонение от целта ми даваше повод да забързам темпото.

Едва около 16.00 ч. бяхме пристигнали в х. Седемте Рилски езера. Добре че ентусиазмът присъстваше и в други будни духове, за да организираме малка група, която да тръгне на обиколка въпреки късния час.
Вървях по пътеката, а фотоапарата държах постоянно отворен. Нямаше да пропусна нито един лъч от залязващото слънце. Но когато погледнах снимките, видях не само слънце, видях магията, която завладява всеки влюбен в планината и го кара да се връща при нея отново и отново.

|