В момента, в който пристъпихме навън, минусовата температура удари с всичка сила всяко едно открито местенце по тялото ни. „О, боже!” възкликнах. „Тук е кучешки студ!”

Спуснахме се към най-близкото такси (червено, официална фирма към летището) и се настанихме вътре. След като посочих адреса на хотела ни, попитах шофьора колко ще ни струва. „Пет лата”, отговори незабавно. Аз кимнах. Цената беше приемлива. Местната валута е почти равностойна на лирата и пет лата изглеждаха напълно разумна цена. Във всеки случай далеч по-евтино от Англия. Таксито полетя с висока скорост.

Разположени на задната седалка разглеждахме покрайнините на Рига. В мрака всичко изглеждаше много източноевропейско и неподлежащо на описание. След около километър нещата станаха по-видими – неразчитаеми пътни знаци, билбордове и бензиностанции с непознати за мен емблеми. За мен, това бе една от причините да предприема пътуването – просто заради факта, че всичко беше различно. Десет минути по - късно паркирахме пред хотела ни – Хотел Ревал Латвия.

През съветско време хотелът е бил грозотия. Днес изглеждаше съвсем добре – подходящо място за да можем ние, изтощените туристи да починем.

Платих на шофьора и отново се озовахме сред вкочаняващия студ навън. Колкото се може по-бързо влязохме в уютното фоайе. Отвътре обстановката определено бе над очакванията ни. Очевидно хотел „Латвия” бе първокласен хотел. В стаята имахме добре зареден минибар, а луксът се  допълваше от подовото отопление в банята. И за първи път откакто напуснахме летище „Манчестър” Джоди изглеждаше истински щастлива. „Прекрасно е, каза тя, докато разглеждаше стаята. „Мисля, че ще харесам Рига!”

След половин час слязохме долу в бара. Аз изпих халба бира, а Джоди – чаша вино. Това ни струваше три лата (приблизително около три лири, при добър курс на обмяна). След това вечеряхме обилно в съседния ресторант и напълно доволни решихме, че е време да посетим прословутия Skyline Bar.

За съжаление на 24 етаж ни очакваше леко разочарование. Имаше надпис на вратата, от който се разбираше, че има ремонт чак до април.

На следващото утро, нашият единствен пълен ден в Латвия, се събудихме свежи и отпочинали. Надзърнах зад завесите – имаше сняг навсякъде. Когато и Джоди дойде да погледне, реакцията й ме изненада. „Изглежда толкова красиво! А и тази църква изглежда страхотно. Каква ли е?”. „Нарича се Източноправославната Катедрала”, отговорих след справка в пътеводителя. „През съветско време е била превърната в ресторант и зала за лекции. След обявяването на независимостта на Латвия, отново се използва като катедрала.”

Скоро, опаковани като ескимоси, бяхме готови да навлезем в арктическите условия навън. Температурата беше минус десет градуса. Пролетта беше пристигнала в Латвия. Време за барбекю на открито.

Тръгнахме по Brivibas Bulvaris, дълъг, прав булевард водещ към сърцето на Рига, а първата ни спирка бе Паметникът на Свободата. Построен през 1935 година и считан от мнозина от латвийците за национален олтар. Най-отгоре се намира статуята на Майка Латвия. Когато се приближихме, забелязахме двама войника, застанали мирно в подножието на паметника. И изведнъж, сякаш неволно бяхме задействали някакъв бутон, те се обърнаха и започнаха да се движат странно, подобно на герои от филм на Монти Пайтън. Оказа се, че това е смяна на караула.