След минахме покрай поредния паметник – този път посветен на загиналите Латвийци в Първата Световна Война – свърнахме от главния път в малки странични улички. След малко вече се бяхме изгубили. Обстановката наоколо изглеждаше много соц, с графити навсякъде. Някакси се бяхме озовали в тъмната половина на Рига.

Забързахме крачка и продължихме напред с надежда скоро да се озовем сред цивилизацията отново. В този момент на около стотина метра отпред, двама мъже излязоха на улицата. Те ни загледаха, палейки цигари със свити ръце. И двамата бяха на около тридесет години и изглеждаха много подозрително. Докато се приближавахме, аз се приготвих за евентуални проблеми, като се надявах че няма да се стигне до това. Двайсет метра, петнайсет и чух единият от мъжете да произнася нещо на неразбираем език. Десет метра, пет и изведнъж всичко свърши. Разминахме се без инциденти. Единият дори ни кимна. Джоди и аз въздъхнахме с облекчение. След трийсет секунди улицата свърши и се озовахме на площад, където имаше трамваи, магазини и, което беше най-важно, хора.  Отново бяхме на сигурно място, но и дали въобще сме били на опасно преди това...

„Как ти се сториха тези двамата” попитах Джоди.

„Незнам...изглеждаха малко подозрително, но явно бяха нормални хора.”

Кимнах в съгласие.

Отправихме се към старата част на града и забелязахме едно кафене в една от страничните улички. Влязохме и ни лъхна смес от топлина и мирис на току-що приготвено кафе. Поръчахме си по едно голямо кафе (с безплатна бисквитка) и седнахме. Джоди се поинтересува колко струва.

„Около 20 пенса” казах. Тя поклати глава в учудване колко е евтино всичко в Латвия.

Кафенето не беше от тези за туристи. Всъщност, съдейки по клиентелата му изглеждаше доста махленско. Но на никой от нас не му пукаше. Бяхме на топло и на сигурно, а кафето беше страхотно.

„Наистина ми е много приятно,” казах, докато отпивах от кафето. „Това е истинската Рига. Точно тук, в това кафене. Само се заслушай.”

Всички наоколо ни разговаряха на непознат език – латвийски или руски. И ние не разбирахме и дума. Джоди се усмихна. „Знам какво имаш предвид. И доскоро не бих си и помислиха че ще го кажа, но и на мен наистина ми харесва тук.”

Половин час по-късно отново бяхме навън и се насочихме към един пазар на открито, който забелязахме. Сергиите бяха предимно за зеленчуци и плодове. Но изведнъж забелязахме една сергия, където се продаваха ушанки – точно от този вид, който се носеше от противниците на Джеймс Бонд в Москва. Отидохме право там. Първо, шапките бяха много скъпи – около двайсет и пет лата едната. И второ, когато ги докоснахме, усетихме че са от истинска кожа. Решихме че можем да имаме проблеми на митницата и си тръгнахме от сергията.

Точно зад пазара имаше някаква огромна сграда, където хора непрекъснато влизаха и излизаха. Решихме че е пазар на закрито и се оказахме прави. Всъщност, това беше един от четири стари хангара за цепелини, останали от първата световна война. През трийсетте години на миналия век ги бяха превърнали в пазари. Но това разбрахме в последствие.

Скоро се почувствахме гладни. И случайно се озовахме в Лидо. Беше съвсем близо до хотела ни и влязохме без да знаем какво да очакваме. Оказа се, че вътре има всичко за ядене; задължителна спирка за всеки посетител на Латвия.

Веригата магазини Лидо е разпространена из всички Прибалтийски страни – нещо като верига за бързо хранене, но не точно. За разлика от МакДоналдс например, тук сервираха и топла храна, на безбожно ниска цена и в огромно разнообразие. Накрая сметката ни беше 2 лата, или 2 лири. Силно препоръчвам това место.