Започвам да пиша почти веднага след завръщането ни у дома, макар за себе си да знам, че преживяното и видяното трябва малко да поотлежат, пиша и с ясната мисъл, че не всичко може да се опише; има неща, които не се поддават на слова. Но те остават в спомените дълго и дори неща, които не подозираш, че си видял, се връщат в паметта едва когато ги напуснеш.

Най-напред едно пътешествие трябва да се определи по време и пространство, да се избере посока и крайна цел. После трябва да се осъществи - как да се пътува, какво да се вземе... Благодарение на обществената библиотека  - като разпространител на всевъзможни литературни/медийни източници на информация относно природни, културни и архитектурни забележителности- и ААА (Американската Автомобилна Асоциация), която ни снабди с пътеводители и справочници за щатите, към които поемахме, бяхме отлично подготвени - зер не можехме да си позволим разточителството да се ориентираме едва когато пристигнем вече някъде.

Потеглихме от Чикаго (Илиной), събрали скромна покъщнина и къмпинг оборудване. Много ни се искаше да избягваме супер-магистралите доколкото е възможно. Там ръцете ти са приковани към волана, очите трескаво следят колите пред теб, колите зад теб, колите край теб, едното огледало, после другото...Единственото, което виждаш, е трафика наоколо; единственото, което чуваш е рев на мотори. Водиш борба за пътя, без да го виждаш. С мрежата от подобни скоростни пътища-страшилища спокойно можеш да прекосиш целите САЩ, от бряг до бряг и нищичко да не видиш. Но безспорно, придвижването по магистралите е най-бързото и с очакващите ни напред много километри просто нямахме особен избор. Отваряйки картата, САЩ внезапно ми се сториха още по-огромни за преминаване.

Първата фаза на нашето пътешествие планираше бързо преминаване през тези, така познати до болка със своята равнинност, щати - Илиной, Мизури, Канзас. Пътувахме почти по цял ден (прекосявайки по един щат за ден), поспирайки за кратка почивка край пътя или в къмпинг ( ако имахме късмет - с басейн за прохлада).

Първото ми силно впечатление бе, че американците много пътуват. Пътищата, местата за почивка и къмпингите бяха превзети от пикапи, теглещи ремаркета (превръщащи се в място за спане); елегантни каравани и луксозни мобилни домове (подобни на автобуси) деляха мегдан със специфичните камиончета, които могат да се наемат, когато някой се премества. А сезонът едва начеваше -  не всички деца в училищна възраст бяха приключили учебната година. Но, както забелязахме - пътуват изключително хората в средна и...(как да се изразя) трета възраст. Срещахме многобройни пенсионирани двойки (някои гордо афиширащи се именно като "ПЕНСИОНИРАН"  с табелки и надписи по превозните си средства от всевъзможен характер - мобилни домове, каравани и дори мотоциклети). Хора - привидно безгрижни, небързащи за никъде, усмихнати и доволни...

Разбрахме, че всеки от щатите е нещо отделно и че се гордее с това. Сякаш недоволни от имената си, те имат и прякори - все описателни названия, които дръзко носят и не разрешават никой да оспорва. Стана ясно, че освен това всеки щат си има и свой индивидуален стил в рекламата, очебийно показан по крайпътните надписи. Та, в тоя ред на мисли, впечатленията ни от първите три дни на пътешествието бяха обобщителни. Знаехме, че Илиной е "Прерийният щат"; научихме, че Мизури е "Покажи ми!"- щата, а Канзас е "Слънчогледовият щат"(не зная дали наистина отглеждат много слънчоглед, но в градчето, където нощувахме - Гуудленд, на триножник бе поставена наистина огромна репродукция на Ван Гог-овите "Слънчогледи" като част от международен арт- проект).

Канзас е сред щатите, които се намират върху т.нар. "Алея на торнадата"- район, известен с най-голямата концентрация на бури и торнада в света. Веднага трябва да ви разочаровам, че торнадо нямаше, може би защото сезонът им бе поотминал. Но единствено там, в Канзас, прекарахме една страховита нощ в палатката под проливен дъжд и ослепителни гръмотевици. Пак там, в Канзас, видях най-невероятните облаци, които можете да си представите: безупречно бели, на пластове, ниско до земята, така че някакси можеш да погледнеш над тях.