|
Страница 2 от 3
Митовете, с които съм тръгнала са два – Кременските езера и Кончето. Езерата решаваме да видим от Джано и евентуално оттам да се спуснем до тях. Поради стелещата се мъгла се ограничаваме единствено с гледката от върха. Може би и затова не ги усещам – заради времето и отдалечеността. Първият мит е развенчан. За реабилитирането му ще се погрижа следващата година. Затова пък пътем покрай Поповото езеро и обратно, успявам да се насладя на красотата му и да направя хубави снимки.
Наслаждавам се и на Дженгала и неговата уникална многоликост. Колоритен и неповторим. Връщаме се отново в хижата.
На следващия ден поемаме към връх Безбог. Седмицата се очертава да е мъглива. И акцентът пада върху изпитанието. Част от красивите гледки са ни спестени. Бог обаче е с нас, защото засега успяваме да минаваме между капките. Върхът е покорен. Правим протоколните снимки и “се отнасяме”. Не искаме вятърът да ни отнесе главите. Докато слизам по оцветените в жабешко камъни и се оглеждам с очите на любител – фотограф, в главата ми се върти въпросът: “Има ли Бог на Безбог?” Изнервена, стискам зъби от студ. Ако има, то може да се каже, че той ни изгони от там. От пътеката за Полежан се обръщам и му хвърлям последен поглед. Впечатлена съм. Отговорът на въпроса ми е готов.
Подозренията ми за абсурдната на пръв поглед пътека към Полежан се оправдават. В Пирин е така – първо хлъцваш от изненада и си казваш – “та това не е пътека, от тук не се минава”. После свикваш с пейзажа. И се оказва, че в тази вълшебна планина, си рекордьор по преодоляване на собствените си граници. На финала се обръщаш и отново си казваш – “не може да бъде, това не съм го минал аз”. Фактите обаче говорят друго. Затова обичам моята планина. В нея пораствам – “малък като залък, силен като великан”.
Стремя се да се движа по- вляво, да не ме отнесе вятърът. Тежката ми раница не е никакво препятствие пред силата му. Бързаци без раници ни изпреварват. На връх Полежан заварвам каменна кошара–заслон и стандартните пирамидки. Виждам Поповото езеро от друга перспектива. Изключвам GSM-а си, предупредена, че привлича гръмотевиците. Опитните планинари, в числото на които е и водачът ни, провеждат кратко словесно състезание “Кое е по- по- най-!”. Пожелават ни успех в начинанието, предвид трудността на маршрута.
Започваме спускането към Газейския циркус. Оттук нататък се е ширнала една каменна пустиня, докъдето ти поглед стига. Езерата – едното под Полежан, и другото пред Газей, са като оазиси по пътя ни. Само, че аз не ги усещам така. Странно е, но именно в това каменно безбрежие усещам най- силно мощта на Природата и на нейния замисъл. Странно е, че именно в него усещам живота. Гледката се запечатва завинаги в съзнанието ми. Циркусът, и в разгара на лятото, е като полярен пейзаж. Доволна съм, че го видях. Това не е класически маршрут. Това е маршрут за планинари.
|
disagi.com
