Всички пътища водят до Цариград! Нашият - също.

Пътуването мина леко. Около обяд навлязохме в покрайнините на мегаполиса. Заредиха се нови квартали с все още необитаеми жилища, готови да поемат непрекъснатия поток от имигранти. По неофициални данни Истанбул е 17-милионен и всяка година нараства със 100 улици. Движението е интензивно, но за наше учудване не попаднахме в задръстване. Истински проблем е паркирането обаче. Тесни улички, случайно оставени автомобили, а автобус да спре някъде е просто невъзможно.

До обяд се добрахме до нашия хотел - Nobel. Хареса ми местонахождението му - на 100 м от църквата Света София, дворецът Топкапъ сарай, джамията Султан Ахмед, мост Галата, Хиподрума. Тази част на града ми напомняше на стария Несебър.

Оставихме багажа и бегом към двореца Топкапъ (наречен така, заради топовете около входа). От съображения за сигурност на входа проверяваха ръчния багаж. Озовахме се в един широк двор, а там се беше изсипал народ откъде ли не - японци, индийци, турци, руснаци, англичани...И цялото това множество търчеше с фотоапарати в ръце, за да види съкровищата на поколения турски султани. Дворецът изглеждаше величествено, простираше се на площ от 5 кв.км и съществува някъде от 15 век. Тук са живели жените на султаните и принцовете. Жаждата за власт е била причина на територията на двореца да се извършват братоубийства, да се пораждат интриги между  кандидатите за трона. Освен харема е имало и стотици чернокожи евнуси, които са изпълнявали прищевките на знатните особи. Разгледахме покоите на валиде-султанката [фаворитката], бижута, килими, оръжия, тронове, посуда, дрехи, каляски... Много мюсюлмани се тълпяха в една от залите, където се съхраняваха експонати като стъпката на пророка Мохамед и негово писмо. Решихме, че сме видели достатъчно и седнахме да починем. Към Мраморно море се откриваше разкошна гледка. На нея са се любували султаните, на нея се дивим и ние - простосмъртните.

После запрепускахме към църквата Света София, но уви! Вече затваряха, а следващия  ден беше почивен. Църквата е строена - 537 г. по времето на Юстиниан и е четвърта по големина в Европа. Разгледахме я отвън. За жалост нямаше да можем да видим известните златни мозайки. Всеизвестно е, че след като турците са завладели града, са превърнали този уникален храм в джамия. Тук не се чуват вече молитви на нито един човешки език, защото е превърната в музей. Навява ми тъга, че не е успяла да се съхрани във времето като молитвен дом на всички християни. Минаретата променят облика й. Докато се суетяхме, ни окупираха продавачи на сувенири, книги, картички. Няма да е лошо да се сдобием с повече информация.

А сега да се опитаме да опознаем поне малко втората столица на Римската империя, но не само от гледна точка на историята. Наближаваше време за вечеря и се ориентирахме да потърсим ресторант. Нещо много характерно за турските заведения са наргилетата. Пред доста кафенета имаше пейчици, застлани с килимчета, възглавнички и виждаш млади хора, които са се изтегнали и пушат прословутите наргилета. Чевръсти момчета от персонала търчат да им подменят въглените. Първоначално се притеснихме за съдържанието на тези подобия на колби, но  като разпитах, ми стана ясно, че можеш да изпушиш дори една фанта. Удоволствието струваше 10 лири. Друг акцент - интериорът на ресторантите.

Близо до витрината, съвсем  пред очите на минувачите, е подреден кът, който пресъздава бита в една турска къща през недалечното минало. До ниска софра е застанала домакиня, която разточва тесто и прави пелмени. Сигурно е доста изморително да правиш реклама  на заведението по този начин цял ден. Менюто ми бе твърде познато - яхнии, дюнери, баклави. Да не говорим, че тук не можеш да се разхождаш необезпокояван. На всяка крачка си любезно канен да опиташ храната, да си купиш сувенир. Всеки клиент е ценен и борбата за него е безмилостна. В това отношение турците нямат равни. Където и да се отбиехме, не се натъкнахме на нито един мързелив продавач. Всеки ти предлага, подава ти меню в ръцете, докато си в движение още. Решихме да хапнем нещо традиционно и седнахме в едно ресторантче. Кой знае какви специалитети не видяхме и си поръчахме пиле с ориз. Алкохол не се сервира, така че и ние като прекомерно целомъдрени хора не осквернихме традициите. Иначе бира се продава по магазините, а по заведенията се набляга на айран. Ориенталската кухня е много пикантна. На масата задължително присъстваше съд с люти чушки. Ама много люти!!!