Метрото във Виена е с 6 линии и перфектно разяснен маршрут и система за продажба на билети, функционираща на всички основни езици без българския. До автоматите за продажба на билети има и апарати за самотаксуване. Контрольори няма, преградни решетки също. Влизаш съвсем спокойно и се возиш и без билет ако си за спирка две. Ние ще ходим до Пратера само че, така че си се самотаксуваме чинно и потегляме. Калина ни е предупредила да не очакваме нищо особено и за пореден път се оказва права. Посреща ни унила версия на Софияленд с абсолютно същите атракции, само че доста овехтели. Взимаме си сладолед и почваме обиколката. Скоро обаче се превръщаме и ние в една от атракциите. Тъпия австриец ни е продал сладолед който за секунди ни оцветява в зелено и зъбите, и езиците.

Виктор е вбесен и иска да се върнем да го бием. После се нацупва и отказва да си отвори устата цял час. За капак завалява и дъжд. Решаваме да се повозим на прочутото виенско колело. След касата за билети обаче продавачката ни упътва в някакъв музей пълен с макети на пратера и въпросното колело. Обикаляме го два пъти с нарастващо раздразнение, но се въртим в кръг и никъде не виждаме вход за колелото.

Някакви италианци се лепват за нас и обикалят и те нещастно като кученца подире ни. Вече и аз искам да пребия някой австриец, когато на третата обиколка разбираме проблема. Трябвало да се мине през някакъв сувенирен магазин, който сме подминали всичките пъти досега разбира се, мислейки че е само магазин. Италианците подтичват след нас и се набутват и те в кабината. Което се оказва проблем. Височината на колелото е 65 м, кабинките стари и скърцащи, а италианците не спират да тичат от единия до другия им край в резултат на което нашата се клати ужасяващо.

Гледката обаче е наистина впечатляваща доколкото успявам да преценя в редките моменти, в които плахо се надигам от пейката. Вижда се цяла Виена. Както и стадиона, на който след 3 дни ще започне Европейското по футбол.

Струва ни се доста близо и лекомислено решаваме да го видим отблизо. Оказва се че е почти на час път пеша, а и когато стигаме разбира се не ни пускат заради мерките за безопасност. Слава богу обаче има спирка на метрото до него , така че на връщане сме лесни. Часът неусетно е станал 6, а ние сме на крак от сутринта и вече едвам пъплим. Решаваме да направим бирена пауза в някакъв засукан бар в някакъв още по-засукан мол срещу стадиона. С Виктор сме на по един сладолед от сутринта, а австрийската бира е доста по-силна от нашата, така че още след първата ни се замайва главата. От умора обаче нямаме сили да ставаме още, така че си поръчваме и втора. Сега вече започваме и да фъфлим леко и небрежно, ама ху кеърс. Животът е хубав когато седиш. Започваме и да поздравяваме околните с Грус Гот, те ни се усмихват в отговор доволно. Това е местен поздрав, който само в Австрия се използва. Нещо като Бог да е с теб. Като изключим битешон и данкешон са единствените думи на немски в речника ни. Изобщо трябва да се внимава с немския в заведенията. Сервитьорите само чакат да им кажеш данке, когато ти подадат менюто и те заливат щастливо с порой от лаещи звуци. Друг проблем се появява като идва сметката. Избухва лек спор за бакшиша. Виктор твърди, че в Европата не може да оставяме тез чудесии и че едва ли не ще обидим сервитьора. Аз пък смятам че навсякъде биха се зарадвали на малко кеш извън заплатата. В крайна сметка след дълго чудене му оставяме 80 цента. Вечерта когато с баща им отиваме да вечеряме в ресторант, човекът ни разяснява че няма някакви строго установени правила в тази област. Ако оставиш няма да се обидят, ако не оставиш също, въпрос на лично желание. Между другото ако посетите Виена, задължително опитайте виенския шницел. Няма нищо общо с предлагания при нас.