Във Фере не спряхме. Навлязохме в Александрополис. Минахме покрай летището, край големи магазини на различни търговски вериги и паркирахме на яхтеното пристанище. Градът съществува от преди век и половина. Най-впечатляващ е фарът - поставен на висока кота и е втори по големина в Европа. Около него са пръснати множество кафенета и е разположен увеселителен парк, който работи целогодишно. Специфичният морски въздух ни упои и с голямо нетърпение се отправихме към плажа. Ветрецът рошеше вълните. Плажната ивица се състоеше само от камъни. Морето беше изтласкало на брега куп боклуци и водорасли. Ентусиазмът ни да се гмурнем на мига беше охладен от непривлекателната гледка. Все пак извадихме хавлиите. Дълго време съзерцавахме морето и накрая събрахме смелост и се потопихме. Водата беше приятна. Наоколо можехме да преброим около десетина човека, които седяха по бански, но и те като нас се бояха да влизат надълбоко, а само се плискаха на брега. Явно всички ги възпираше мръсотията. Въпреки това всеки от нас изпитваше някакъв възторг от съприкосновението си с морето.

След два часа се отправихме към центъра, решени да хапнем по едно гиру, т.е. гръцки дюнер. Настигнаха ни хора от групата, които бяха тръгнали за катедралата''Свети Димитър''. Говореха за намерението си да купят някакви метални пластини с изковани изображения върху тях, за да ги отнесат в храма и да ги окачат на една чудотворна икона. Последвахме ги до едно магазинче, в което се продаваха стоки с религиозна символика, но се оказа, че от въпросните пластини е останала само една. На нея беше изкован човешки крак и беше предназначен да бъде закупен от човек, който има здравословни проблеми, свързани с краката. Всичко това ми се струваше чисто суеверие.

Катедралният храм се намираше на една успоредна на крайбрежната улица. Построен е в началото на 20 век, а около него има две училища, които вече не функционират, но са добре поддържани. Тук не е поставен човек, който да продава свещите, а се разчита на самосъзнанието на хората. Пускаш монети и си вземаш толкова свещи, колкото отговарят на сумата, която си вложил. Свещите се палят в предверието. После влязохме да се поклоним пред иконите. Открихме иконата, на която доста хора бяха окачили пластини с различни символи. Една от жените твърдеше, че нейна бездетна приятелка, след като посетила църквата и поставила такава пластина, добила детенце. Човек трябва да вярва в чудеса, понеже се случват. На излизане от църквата всеки си вземаше къшей хляб, поставен в огромен панер.

Разходихме се из града и седнахме на едно много приятно кафенце. Предлагаха страхотно кафе, а заедно с него ни раздадоха и списания. Само дето не  владеехме гръцки, за да ги прочетем. По тесните улички слаломираха велосипедисти, мотористи, шофьори. Макар да беше съботен ден, градът беше много оживен. В Доган Хисар нямаше кой знае какво да се види, защото къщата на Капитан Петко воевода беше разрушена, а бюстът му, издигнат от родолюбци, се намираше в частна собственост.

Поехме към природния резерват „Делтата на река Марица". Искахме да се поразходим с лодка и да видим редки видове птици и растения. Но цената не беше приемлива и решихме да го посетим следващият път. На финала на нашето пътешествие се отбихме във всички големи магазини. На връщане на гръцката граница никой не ни провери, но от наша страна имаше някакъв контрол. Обещахме си, че скоро пак ще дойдем.