На малка гаричка зъбчата железничка търпеливо чака да извози туристите до планината Шарфберг /1783 м/. От 115 години се бъхти машината нагоре-надолу. Настаняваме се в дървените вагончета и потегляме с пълна пара напред. Локомотивът пръхти с по 10-20 км в час. Човек има достатъчно време, за да се радва на великолепната природа. Волфгангското езеро с 13,5 кв.км площ, заобиколено от заснежени планини и гори, блести окъпано от слънцето.

До върха на планината все пак железничката не ни качи. Едно русо, симпатично, кондукторче ни обясни, че през зимата поради многото сняг старият локомотив не издържа до горе, само през лятото. Значи - заповядайте през лятото пак! Спираме на обширна поляна. Дървено павилионче предлага топли напитки. Пием горещ пунш и се любуваме на необятните простори.

По надолнището зъбчатката запрепуска по-бързо. Ако се изпуснем от тия височини голямо търкаляне ще пада. Сещам се за филма с Луи дьо Финес "Кацнал на едно дърво". Как ли ще изглеждаме с кайзерското влакче цъфнали по дърветата -допълнителна коледна украса. Става ми смешно. Но стига с тоя черен хумор, железницата си има не една спирачка, а три, подсигурена е с всичко и за всички случаи. Необикновено приключение и преживяване, при това съвремие изпълнено с динамика и бързи скорости, носталгичното превозно средство ми направи голямо удоволствие.

Променадата на Свети Волфганг живописно се вие около езерото, място за романтични разходки. В езерото плуват бели лебеди, диви патици и елегантни пътнически кораби. Няколко смелчаци се къпят в открит басейн при нула градуса. Крайбрежната алея ни отвежда към централните улички. Туристи от цял свят надничат по базарите, сърбат горещи напитки, хапват деликатеси. Ухае на тамян, ванилия, печени кестени и мръвчици. Само кебапчета няма - нашите вкусни надути кебапченца ги няма. Задоволявам се с братвурст /печени наденички/, кафе и лебкухен /традиционен коледен сладкиш/.