|
Страница 3 от 6
И така започнахме изкачването от близо 1000 метра, като вече бяхме на височина, на която повечето от вас, които четете това, едва ли сте били. Поне за всички нас от групата, освен за един, това беше най-високата точка на която сме били. Трудността на изкачването идваше не само от самия път, но и от височината. Когато се опитваш да правиш тежки физически усилия на такава височина, просто е невероятно как бързо оставаш без дъх и колко усилия коства всяка стъпка. Да се изкачиш от морското ниво до 1000 метра височина е съвсем различно от това да започнеш да се изкачваш от височина почти 3500 м.
Бяха ни казали, че проходът ”Мъртвата жена” е наречен така, защото планините приличат на мъртва жена, лежаща на гърба си. Всъщност изглеждаха като гигантска гърда.
Но да се стигне до върха на „Мъртвата жена” бе само част от това, което трябваше да се направи през деня. Веднага щом го стигнахме, започнахме едно лудо спускане от около 700 м (след което спряхме кратко за обяд) преди да изкачим други около 900 м и да тръгнем към втория проход (Runkuraqay) и тогава да слезем надолу от другата страна до нашия лагер в Chakiqocha, точно над руините от Sayacmarca.
В един момент, докато слизахме към прохода Runkuraqay Pass, аз се оттделих от останалата част от групата, така че известно време се катерих сама, което ми хареса.
Всъщност не видях всичките руини от Sayacmarca, тъй като за да го направя трябваше да изкача едно стръмно стълбище, а просто не можех да се накарам да го направя след всичко, което бяха преживели краката ми. Спрях за момент и го обсъдих преди да реша просто да продължа към лагера. За щастие дъждът вече беше спрял, а слънцето дори заплашваше да се покаже, така че не можех да не запея няколко строфи от „Ето идва слънцето”, докато крачех по пътеката (в крайна сметка се уморих да слушам собствения си глас, извадих MP3 плейъра си и позволих на професионалистите да продължат).
Вечерята беше най-тихата, откакто бяхме тръгнали. Всички бяха абсолютно изтощени – всъщност ми се искаше да бях снимала с камерата първата ни вечеря понеже контрастът с втората беше наистина почти комичен.
Карлос ни почерпи с чай и ни поздрави за това, че сме покрили най-трудната част от маршрута. След това ни каза, че точно в този етап на пътешествието много често се е случвало един или двама души от някоя група да се наложи да се върнат – поради факта, че не да били подготвени физически или заради височинна болест.
Решихме че наистина беше много много добре, че не ни беше казал това на предния ден, тъйкато можеше да има отрицателен психологически ефект...Но понеже ни го каза следкато бяхме постигнали това, чувството на задоволство се увеличи многократно.
Тази вечер след вечеря, докато се подготвяхме за сън забелязахме, че небето най-накрая се беше изчистило и звездите го бяха обсипали. Честно казано не си спомням последния път, когато бях виждала толкова много звезди. Сигурна съм, че вероятно това ми се е случвало в Аляска, но е било преди години. Гледката спираше дъха.
|
disagi.com
