Не особено забързани да слезем долу ние всички се настанихме и хапнахме, пийнахме вода и се разхладихме. След няколко минути, получихме най-добрата изненада...Разкъсване на облаците!

Всички ние, при „Слънчевата порта” (включително и другите групи, които бяха дошли  приблизително по същото време) гледахме как облаците бавно започват да се движат и Мачу Пикчу се появи...Като дух, първоначално, но ставайки все по- ясен и по - ясен след минута. Реакцията на всички ни беше еднаква – вик на одобрение и аплодисменти. Наистина изглеждаше сякаш  някой ни бе накарал да седнем в залата и после бе вдигнал завесата.

Мачу Пикчу – градът, който Инките са успели чудесно да скрият от Испанците за около 300 години, стоеше точно под нас от страната на планината. Въпреки че все още беше далече, аз бях удивена от неговия размер и красота. Отново, снимките не успяха да пресъздадат красотата до такава степен, че почти не ми се иска да ги слагам...Това е наистина едно от тези неща, които трябва да бъдат видяни със собствените очи.

Облаците започнаха да се връщат обратно, скривайки отново града, така че ние тръгнахме надолу към тях, спирайки в друга местност, точно над града, където имахме още няколко почивки в облаците. Беше почти 7.30 на това място и ние бяхме гладни, така че спряхме и си взехме торбите с храна, които ни бяха дали преди да тръгнем и  гледахме града да изчезва и да изплува отново.