Както си е класика в жанра, от Боровец тръгнахме двамата с Мишо в нечовешки ранен час.

Паркирахме пред кабинката и това ни коства после 15 лева паркинг. Не го правете.

Лифтът “Ситняково” не работи и трябва да се върви пеш. От пистата “Червено знаме” тръгва асфалтиран път с примамлива посока право напред и нагоре. Ние се засилихме по него като млади кози. След около 5 минути се видя бетонен мост, който минава под шанца за ски скокове с едноседалков лифт. Тук беше първият ни късмет. На моста имаше човек, който ни упъти да тръгнем нагоре по пистата и да излезем на поляната “бай Георги”, където се хваща  стария Кайзеров път за Ситняково. Ако не беше той, щяхме да се отклоним с 20-ина километра.

10-те километра до хижа Чакър войвода и двореца “Ситняково” изминахме неусетно за около два часа. На хижата чорбата вече вреше. Хапнахме и пийнахме (чай).

Срещнахме лели туристки, които много ни похвалиха Саръгьолските езера. То се пада малко отклонение от маршрута за Маричините езера, но ние щяхме да го направим просто за спорта. Засилихме се към ловната хижа “Саръгьол”. Видяхме отклонение за х. Мусала (с подсичане на върховете Шатър и Дено), което може би водеше право на езерата, но решихме да хванем следващото. Според пътеводителя (1972 г.) то се пада непосредствено след ловната хижа на царя. Стигнахме хижата и ето ти изненада.  Пътят свършва в нея. Не че свършва, но е преграден с бариера. Старият Кайзеров път в този си участък е напълно “частен”. По тази причина не може и да се продължи с кола. Обиколихме двора и продължихме, но изгубихме отклонението за езерата. Ако все пак копнеете неистово да видите Саръгьолските езера, а и вие като нас сте пропуснали първото отклонение – веднага на поляната след х. Чакър войвода, (вдясно от пътя точно срещу порутените бунгала), то не унивайте – има и втори шанс. След като заобиколите най-дискутираната частна собственост в България и отново стъпите на Кайзеровия път не след дълго ще пресечете Студеното дере (няма как да се сбърка – единственият по-значителен поток, който пресича пътя след Саръгьол), точно преди дерето (според последната карта на Рила, изд. Картография) има пътека, която стръмно нагоре, в общи линии следвайки долината на Студеното дере, излиза на езерата. Оттам маршрутът през седлото между в. Дено и в. Шатър към х. Мусала е общо взето ясен. Леко и приятно (макар и поразсърдени) се придвижихме до хижа Марица. Тя се вижда в ниското вляво, но трябва да се гледа, че лесно се изпуска. Освен това маркировката е в различни оттенъци от оранжево до червено. Хижата не изглежда добре, но има бира. Учудващо е лошото състояние, при положение, че е достъпна с кола. Всъщност именно хижа Марица може да е изходен пункт за бързо качване на Мусала (около три часа). Не хапнахме, но пийнахме бира.

Продължихме до края на пътя и се засилихме през резервата към Маричините езера. Това е по-безопасният вариант. Ако тръгнете по преките пътеки, може и да отцепите към Заврачица.