Предходната есен бях спечелил правото да участвам в така наречените „студентски бригади” за бране на ягоди в Англия. Няколко месеца по-късно се справих успешно и с опашките и голямото чакане пред посолството на Великобритания и така желаната виза най-сетне се появи в паспорта ми и вече нищо не стоеше между мен и Островът на Дикенс и футбола. Е, ако не броим някакви си 2000 километра разстояние.
По това време евтини самолетни компании не съществуваха, а и бяха след-Жан-Виденовите времена на инфлация, когато дори мисълта за купуване на самолетен билет предизвикваше усмивка. Вариантът беше един – автобус.
Ето как една студена априлска сутрин се озовах на втория етаж на автобуса за Лондон. Последваха три дни пътуване, изпълнени със всичките емоции, които могат да се породят в един претъпкан автобус. Накрая стигнахме Кале, на брега на Франция, откъдето се качихме на ферибот и след около час белите скали на Дувър вече се издигаха над нас. Митническите формалности бяха учудващо малко и скоро добрият ни стар автобус, отново се носеше към крайната си цел – Лондон. И тук дойде моментът, в който на няколкото души, които пътувахме, след обстойно проучване на пътна карта, ни хрумна гениалната идея да слезем на магистралата. Наистина, според картата пътят минаваше на 2-3 км от Мейдстоун, градът където трябваше да работим, и идеята да пътуваме до Лондон, само за да хванем веднага влак наобратно не ни допадна. След кратко убеждаване шофьорът спря автобуса, ние слязохме и само две минути по-късно разбрахме, че сме направили грешка. Да се върви по магистрала с багаж в ръце не е най-добрата идея, която може да ви хрумне. Изведнъж, докато се чудехме кой точно беше инициаторът на тази глупост, се оказахме заобиколени от няколко джипа с полицаи. За щастие ни се размина само с кратка проверка на документите и с любезното, но нетърпящо възражение, посъветване да се придвижим до мотела, който се виждаше в далечината и да хванем таксита. В последствие се оказа, че фермата за където се бяхме запътили съвсем не беше на 2-3 километра.
И така вече бяхме в Англия. Страната на червените двуетажни автобуси, Хайд Парк, Чарлз Дикенс и Шекспир, футболът и Тауър Бридж. Все пак доста от представите ни за тази страна са погрешни. Времената на индустриален смог са останали някъде назад в историята. Благодарение на благоразумната политика за опазване на околната среда и световния глобализъм, който е позволил на страната да изнесе тежката си индустрия в други страни, днес Великобритания е по-скоро една райска градина, а жителите й се радват на чист въздух и на гледката на няколко дъги в небето на ден.
Европа 
disagi.com
