Заредени с огромното желание да се потопим в онази тиха пустота, която Дъновистите толкова обичат да огласят с песните си и да раздвижват с танците си, се отправихме към приключението...
Може би, трябваше да кажа "Приключение".
Автобусът ни свали на разклона за Сапарева баня и си продължи към Дупница (бивш Станке Димитров) - първата ни и единствена разходка под ведрите слънчеви лъчи. Отсреща, точно над селото, първите и най-ниски рилски хълмове отваряха по между си усойните пътеки към утробата на планината. По-надалеч обаче, всичко бе забулено в тежки облаци.
От Сапарева баня има редовен транспорт в услуга на запаления и смел турист - малки, до десет местни бусчета от заслужено спечелилата славата си марка "УАЗ". "Зелените линейки" са проходими като танкове, в което се убедихме многократно този ден. Ние разбира се не искахме да се качваме чак до х. "Рилски езера" - все пак отиваме заради ходенето сред природата, а не за обичайното разложение, "но на чист въздух". За това слязохме на х. "Пионерска" и след пет минутно залитане (а лично на мен закуската ми искаше дори да слезе по средата на пътя), поехме по горската пътека. След около три - четири часа пъплене по маркировката, ядене на малинки и боровинки (в края на Септември там вече презряват) и по някоя спирка за снимка с красивия пейзаж или красива отровна гъба, гората оредя и остана под нас.
За хората били вече там, всичко е пределно ясно - има 2 хижи около Рилските езера - х. "Рилски езера", намираща се на около половин час под самите тях и х. "Седемте езера", разположена на тяхното ниво, точно до Рибното езеро. Ние отседнахме в първата - искахме красотите да ни се открият постепенно на следващия ден.
Следващият ден беше този, в който времето реши да ни се подиграва - не беше нито лошо, нито хубаво, само изцяло мъгливо и облачно. Видяхме единствено бреговете (дори не целите езера) на Бъбрека и Окото. Не ни оставаше друго освен да се качим до Отовишкия връх (2696 м) и да се спуснем от другата страна по Отовишкия рид до х."Иван Вазов" - най-високо разположената хижа на Балканския полуостров (2300 м).
Нещата ескалираха напълно на третия ден. По план трябваше да минем по билото на Урдиния циркус и гордо да позяпаме езерата долу и като за финал трябваше да минем през връх Мальовица. Мъглата тихо ни шептеше, че няма смисъл, щяла всичко да скрие от нас. Какво ни оставаше? Ами да посетим тогава Рилския манастир - падаше се относително близо и е само слизане от Урдиния циркус до там. Лесна работа! Но пък щом като е толкова проста задачката, защо да не хванем и краткият път? По карта трябваше да следваме червената маркировка и след известно заобикаляне стигахме целта. Но набитите ни очи съзряха едно пунктирче на картата, означаващо по-рядко използвана пътека. Пътеката си е пътека - вървиш по нея и стигаш където трябва. Освен това, тя минава точно покрай коритото на река Друшльовица. Какво? Не сте я чували ли? Ние вече много добре я познаваме!
Пътечката започна много приятно да се спуска по не много сложния терен. Боровинки да искаш. Тревички, цветенца. Малка, изпълваща те с божествено спокойствие, приказка. Започнаха да се появяват храстчета и високи треви. Шипките също бяха започнали да презряват, но не пречеше да се запасиш с тях за чай, за поне две зими. Високата трева не е лоша, докато не започне да се губи пътеката под нея. Храстите започнаха да се сгъстяват. Малки, но за сметка на това много клонести дръвчета се включиха в играта, сякаш нарочно израснали точно на пътеката - не метър или два встрани, а точно на нея. Май забравих за мъглата? Ами тя си беше там през почти цялото време, но с намаляване на височината се сгъстяваше до облачност и след като вече минавахме под тези новоизлюпени облачета, те ни поздравяваха със ситен ръмеж. При влажно време високата трева е доста неприятно хлъзгава. И не само тя. Не остана някой от групата, който да не се изтърси поне веднъж. В нас назряваше едно особено тягостно чувство. Друшльовица беше все още мъничко поточенце там някъде долу вдясно, а Рилският манастир - на неизвестно разстояние напред и надолу.
Тогава навлязохме в гората.
<< Първа < Предишна 1 2 3 Следваща > Последна >>
Може би, въобще не трябваше да ходим. Но, как да устоиш на четири почивни дни в края на Септември? Особено, ако са последните по-топли дни за годината. Времето обещаваше да не е съвсем на наша страна, но като чуеш "Седемте рилски езера" и метеорологията някак остава на заден план.
gmail.com
