|
Страница 2 от 3
Първо дърветата бяха ниски и по-нарядко разположени. Не знам колко от тях са били разположени на пътеката, защото тук вече я бяхме изгубили и единственият ни ориентир остана "надолу". По принцип харесвам брезите. Те изобилстваха в най-горната част на гората. Но в постоянния ръмеж и концентриращият се гъсталак, някак не можеш да се радваш много на красотата на природата. Особено трудно стана, когато навсякъде се виждаха само храсти и тук-таме имаше по някое загадъчно улягане, подмамващо те с идеята, че е "Пътеката". Стигнахме до момент, когато нямаше друг път освен настрани и леко нагоре по изпречилите се канари. И с леко застъргване по терена постепенно навлязохме в боровата гора. Небето се скри от нас - плюсът е, че под дърветата е "малко" по-сухо, т.е. ръмежът не пада директно върху теб, а първо обира каквото има по-листата, за да е по-голяма капката, дето ще те уцели.
И тогава сякаш попаднахме в капан - без пътека, без пролука, нищо!
Само един склон, хлъзгав, с поникнали по него само папрати и коприва. Под нас само реката, която бе потънала в такъв дълбок гъсталак, че можеше и с дни да не го изгазим. Оставаше ни само да се опитаме да се изкатерим на по-удобно място, с по-добра видимост. Но как? Шумата беше толкова хлъзгава, че трябва да се заловиш за нещо. Ако се заловиш за папрата той много лесно се скъса и може да спреш чак долу в потока. Оставаше само копривата. Или евентуално несигурните мъхове и дребните издатинки в скалата пред нас. Не бяха редки моментите, в които копривата беше една чудесна перспектива.
Всеки се справи както можа с това катерене. След него, като че ли гората се отпусна. Пак можеше да се върви, надолу и спокойно, между дърветата. Но бяхме в неизвестност - колко още ни остава? Вглеждахме се в далечни образи и съзирахме познати форми. Крещяхме: "Видях го! Ето го манастира!" После облаците мудно се разместваха и ни се подиграваха.
Първото истинско нещо беше шум на двигател. "Е, щом има автомобили, ще има и път, значи сме близо."
И тогава попаднахме на маркировка - синя маркировка, минаваща по Дългия рид и свързваща Рилския манастир с пътеката за Мальовица. Вече ободрени духом, но значително изтощени физически, се заспускахме към цивилизацията. А когато до нас неведомо достигна и аромата на клокочеща гозба, вече почти летяхме надолу. Когато стъпихме на терена на цивилизацията първият ни досег с нея ни срещна с една интересна табела, която строго предупреждаваше туристите на три езика: "ДВИЖЕНИЕТО ПО Р. ДРУШЛЯВИЦА Е ОПАСНО ЗА ЖИВОТА ВИ !"
Ами откъде да знаят хората, че предупреждението е в края, а не в началото на пътя ни!
|
disagi.com
