|
Страница 2 от 3
Качихме се над селото и в търсене на пътека до Бяла Черква минаха още няколко часа. Вече беше почти 18:00, когато водачът и един спътник тръгнаха да търсят пътека до върха. Останалите зачакахме на една скрита в гората полянка.
Беше тъмно, когато Христев и Спикито се върнаха с добри новини. Бяха открили пътечката. Вече беше твърде късно обаче да ходим, затова се заехме с направата на лагер. Аз зацепих дърва с брадвичката, която лично бях стегнал преди да тръгнем. Останалите сготвиха и разпънаха трите палатки, които носим - две двуместни и една петместна.
Скоро спалните бяха готови. Огънят също. Часът беше 20:30. Направихме си салатка, която се оказа най-вкусната салата, която съм ял някога. Направихме си картофи на жар. За месоядните имаше биринки. Общо взето богата вечеря. Поговорихме си, посмяхме се и поради липсата на сили си легнахме рано. В 10:00 вече се бяхме настроили за сън. Аз бях с Мимето. Съвсем между другото навън, а и вътре в палатките беше адски студено. Шалте, скиорски гащеризон и много студ :)
Станахме в 7. Доста по-късно от плануваното. Хапнахме филийки с мармалад. Ние традиционалистите пийнахме чай, а по-модерните обърнаха по едно нес-кафе. В 8 без 15 бяхме събрали раниците и бяхме на стартовата линия. Взехме разстоянието до Бяла Черква за 1 час. Събрали нови сили, заредени от магнетичната нощ в планината и зарадвани от хубавото време бяхме готови да покорим всеки маршрут, който ни предложат. Въпреки всичко обаче ние си имахме вече набелязан. На Бяла Черква пиячите си купиха по една бира за идната вечер, "за да спят по-хубаво". Аз си купих обикновени бисквити. Евтини. Безвкусни. Влизат трудно и създават илюзията, че наяждат.
Направихме няколко панорамни снимки и отново потеглихме по пътеката. Трудностите с маркировката отново бяха на лице и то в доста по-сериозен мащаб. Всеки срещнат планинар имаше различна версия за оставащото време до хижа Персенк и най-вече за пътеката, по която трябва да се предвижим. След около 5-6 часа ходене една част от групата се беше поотегчила и беше огладняла. Стигнахме до ловен заслон, село лилково. Решихме, че ще спрем, за да похапнем. Да, ама не. Видяхме там един овчар, който ни каза: "Аа, Персенк е ей-тука, на 2 километра надолу…”, бързо ни се изпариха всички планове за обяд и с бодра крачка потеглихме.
Завой след завой, след завой, след завой. Километър след километър. Час след час. Двата километра нямаха край. Постоянно срещахме табели, които показваха различно една от друга. Накрая освен всичко се изгубихме. А започваше да се свечерява. Ние, които държахме да продължим по пътеката оставихме двама на пост и тръгнахме напред без раници да търсим хижата.. Е, намерихме я. Сега оставаше да се върнем и да заберем тези, които бяхме оставили на пост и да открием липсващата част от групата. За щастие се открихме и закрачихме към хижата. Там като разбраха, че няма да отседнем в хижата бързо се опитаха да ни разкарат. Едва открихме подходящо място за палатките. Справихме се обаче и решихме тази вечер да се храним като царе. Без да пестим и грам от продуктите. Аз сготвих ориз с моркови, чубрица, тиквички и малко тревичка и паячета, случайно попаднали в тенджерата. Месоядните хапнаха суджук и като за капак напържихме 3-4 порции картофи. Те тежаха най-много и искахме да ги изядем. Това и направихме.
|
disagi.com
