|
Страница 2 от 6
В цялата тази хармония между човек и природа имаше нещо, което не се връзваше, нещо което беше усещане, а не дразнител, но не можех да схвана какво, докато не се вгледах в човека пред мен – Венци. Зиморничаво увит в якето си, свит на одеялото на земята, облечен в светло сив анцуг и… с бели чорапки. Когато видяното най после достигна до съзнанието ми и то го асимилира прихнах да се смея. Това момче имаше съвсем други увлечения, които бяха много далеч от моите и на останалите двама представи за симбиоза с майката природа. Той се интересува от високо скоростни мотори и съм му казвал, че е въпрос на време да си строши главата, още повече, че от няколко дни имаше нов мотор и май мислите и желанията му в момента бяха точно там. Как се беше озовал тук? Ами като добър приятел откликна на молбата ми да дойде с нас, защото щеше да ни трябва шофьор, който да закара колата от Бяла до следващия ни лагер. Виж приятелката му не споделяше неговия негативизъм и също като нас беше във възторг от заобикалящата ни природа и от тихата и спокойна вечер.
След като се навечеряхме, прибрахме всичко, което би представлявало хранителен интерес на животинките в околността и се вмъкнахме в спалните чували, затворихме плътно циповете на палатките за да не станем храна на кръвопиещите насекоми и се оставихме на концерта на влюбените птици, които явно имаха някакъв събор точно над главите ни и ни беше станало ясно, че надпяването ще продължи до сутринта.
Навярно ако сред нас имаше орнитолог цяла вечер щеше да има занимание да разпознава многобройните гласове на различните видове птици, защото утрото ни завари със същата симфония, с която ни беше оставила и нощта.
Дали се наспах бързо или просто нямах търпение да пуснем лодката на вода, но още по тъмно бях буден и си мислех за релаксиращия сеанс на птичия хор. Когато се развидели излязох от палатката и усетих прохладата на утрото. Над реката се носеше ефирно тънко було на едва, едва прокрадваща се мъгла. Измъкнах газовия котлон и сложих вода за кафе.
Както и предположих моето ставане не можеше да остане скрито, а и как да остане с многобройните отваряния на ципове на спалния чувал и палатката. От палатката на Венци и Мария се чу шумолене на шушляк съпроводено с поклащането й. Автоматично изключих едната от причините за поклащане заради никоето време и останах загледан, като си направих сам със себе си облог кой ще излезе от там и естествено спечелих. Беше Марийчето. За Венци всеки един час преди 12 на обед беше твърде ранен.
Направихме кафето и не след дълго из под брезентовия си апартамент изскочи и Наско. Вече нищо не можеше да ме спре да си доставя удоволствието да събудя Венци. Разтресох палатката му, на което ми бе отговорено с будеща уважение, като се има в предвид, че излиза от спящ човек, псувня. Подканен и от приятелката си и последният член на експедицията ни се събуди.
Закусихме набързо, прибрахме багажа и се отправихме към моста на Кольо Фичето. Спрях колата почти до реката. Смъкнахме кануто и отново проверихме дали в него се намира всичко необходимо – карта, дрехи за преобличане ако се обърнем, обяд, вода и всичко това старателно опаковано. Облякохме спасителните жилетки и понесохме лодката към реката. Пускайки я на вода отговорихме на Венци дали не сме се отказали и един по един седнахме на местата си. Хванахме веслата направени от стар телевизор, марка Рубин, и колове на военна палатка, отблъснахме се от брега и бяхме поети от течението.
Спазвайки препоръките на момчетата от форума за каяк започнахме интензивно да гребем за да се получи динамичната стабилност на лодката и да е готова да се вмъкне в бързея под моста. Няколко разклащания и сме от другата му страна в спокойните води на реката.
|
disagi.com
