|
Страница 4 от 6
След като излязохме от каньона продължихме спускането и не след дълго стигнахме до нискостеблена горичка от дясната ни страна, която беше залята от реката. Разбира се не пропуснахме възможността да се наврем в нея и повече с пробутване от дърво на дърво от колкото с гребане си проправяхме път напред. Навирайки се все по-дълбоко в нея си зададохме въпроса какво ли е да сме на такова място в тропическа гора и да ни дебнат крокодили…?
Петстотин метра по-надолу имаше въжен пешеходен мост, изграден от стоманени въжета и дъски. Малко след като го подминахме видяхме и останалата част от групата ни заедно с колата, която беше спряна сред малкото дървета на иначе хубава поляна в края на с.Беляново.
Излязохме на брега. За днес бяхме вече приключили с водоплаването. Заловихме се да съберем дърва за огъня, но това се оказа по-сложна задача от предната вечер, защото преди два дни, както щяхме да разберем по-късно, тази поляна е била покрита с палатки на преминалите „лодкари”, които също са лагерували тук. Трябва да призная и изкажа уважението си към тези хора, защото освен по липсата на дърва по абсолютно нищо друго не личеше там да е имало такава масовка - нито хартийка, нито обелка, никакво боклуче. Разширихме кръга на търсенето и в крайна сметка набавихме дървата. Разпънахме палатките, като този път с Насковата се справихме завидно бързо и се заехме с лов.
Точно така, докато събирахме дървата видях, че има много охлюви по… дърветата, явно изгонени от придошлата вода те се бяха качили на високото и заедно с Наско за петнайсетина минути успяхме да съберем една тенджера охлюви.
Нарамили улова се отправихме към центъра на селото за да ги измием да си заредим запасите от вода и биричка. Една приветлива и сговорлива баба обаче ни обясни, че в селото заради кметския наместник нямало течаща вода. Побъбрихме с нея за държавата, политиците и до къде са ни докарали с урбанизацията и се отправихме към магазина. От там взехме една голяма бира и останахме озадачени от доверието на продавачката, която ни остави да си тръгнем без да платим, защото нямала пари да ни върне и плащането го отложихме за следващия ден. Отидохме до близката чешма и на „не течащата вода” измихме охлювите и напълнихме тубите.
Върнахме се при палатките и установихме, че си имаме компания, а именно едно голямо семейство кози, водено от бащата - пръча Данчо. Явно чувствайки се на своя територия, бащата, двете майки и цялото домочадие се разхождаха из лагера ни, като едното от яренцата проявяваше завидна упоритост в това да се качи върху палатката на Наско. Той разбира се не остана очарован от това му деяние и в погледа му прочетох, че в него вижда не миловидно и игриво бебе, а добре препечена на пещ вечеря. Трябва да му простим, защото все пак Гергьов ден наближава, а където агне там и яре.
Изпратихме козите и се заехме с готвенето на супата от охлюви. Сложихме тенджерата с водата и затърсихме запалката. Тук запалка, там запалка, но нея я няма. Естествено никой от нас не беше заинтересован от скриването и за това подозрението веднага падна върху пръча Данчо, който беше допуснат да вилнее из лагера. Венци извади резервната и пустосвайки крадеца запали газовия котлон.
Охлювите кротко си къкреха, а ние запалихме огъня и приготвихме разбира се шишчетата.
Нощта се спусна значително по-хладна от предната, но пак така спокойна. Хапнахме, поляхме обилно охлювите с бира и уморени от дългия, изпълнен с емоции ден си легнахме. Тази нощ за разлика от предната веднага заспах.
На следващата сутрин не бързахме да ставаме, защото предната вечер един дядо, който си пасеше кравичките в района на лагера ни уведоми, че плаването по Дунав било забранено и че щели да ни спрат на устието на Янтра. Да спиш, ама като си се наспал ставаш. Максимално се стараех да пазя тишина, но отново бях разкрит от Марийчето и в същата последователност един по един се измъкнахме от палатките. Задължителният сутрешен тоалет и не по-малко задължителното кафе и закуска и ето ни прибираме багажа. Идеята ни е да минем по въжения мост и да отидем на отсрещния хълм, от където се виждал Дунава по думите на дядото и след това да тръгнем с лодката до устието.
Тъкмо прибирахме последната част от багажа, когато зад дърветата се показа любопитно биче. Палавият му поглед с нищо не подсказваше предстоящите събития. Със самодоволна походка, чувствайки се разбира се като у дома си, то дойде до нас и започна да си чеше рогата в близката слива. До тук нищо лошо, но сливата явно не му хареса и реши да я замени с многострадалното ми голфче. Добре де, защо точно Голфа си избра, малко ли бяха дърветата наоколо. Наско самоотвержено грабна дългия прът, който се въргаляше на близо и скочи да защитава честа на колата ми преди да бъде опозорена. Първите няколко побутвания на добичето и виковете „Хъш, махай с от тук!” дадоха резултат – опашката му се изви като дъга, наведе рога към Наско и хвърляйки къч се спусна към него. Като един опитен матадор той избегна първата атака. Добичето се разконцентрира и се зачуди кого да атакува - дали Венци и Марийчето на единия край, дали Наско на другия или мен, респективно Голфа. Наложи се Атанас да поеме с пръта втора атака за да мога да вляза аз в колата и да запаля. Кануто се намираше на багажника, но не беше завързано. Работещият двигател стопира агресивното животно и аз потеглих, което си беше чисто отстъпление за да не кажа бягство от така завоюваните ни от козите позиции предната вечер, но трябва да ни се признае, че противникът ни сега макар и малоброен, беше доста по-сериозен. Потеглих, но бичето тръгна след колата и така подбягвайки ме следваше докато вниманието му не беше привлечено от двете близко пасящи крави, познати ни от предната вечер, собственост на дядото. И докато аз заобикалях с колата за да и намеря сигурно убежище от страшния звяр въпросният се върнал на поляната при моите приятели. Тук Марийчето, което е едно нежно момиче и силовите методи я отвращават, решила да приложи дипломация и да сключи примирие с бичето. Това си намерение тя изказала с думичките „ Бичи, бичи, бичи… ” и стрък трева в ръката. Но врага показал явно не желание за примирие изразено с яростно подгонване, последвано от паническо отстъпление на нашите части. Разбитата ни армия се събра при моста за да се прегрупира и оглеждайки се за засада премина по него за да отидем на отсрещния хълм. Преминаването не мина без емоции за Мария, която се страхуваше от полюшващата се конструкция. Изкачихме хълма и действително в далечината, но много повече от двата километра, които ни бе казал дядото, видяхме Дунав. Побързахме да се върнем, защото времето бе напреднало, а ни чакаше явно доста път.
Нова среща с бика нямахме, защото той беше ангажиран да ухажва две нови свои дружки и ние безпрепятствено се пуснахме на вода. Малко след тръгването си отново минахме покрай живописни скали, които бяха заменени от равнина и по двата бряга. Тук реката съвсем спря, за което предположихме е виновен придошлия Дунав. Започналият да духа вятър направо ни връщаше назад и за това трябваше здраво да се хващаме за греблата и да гребем. Далеч напред се виждаха тополите по двата ни бряга и как те се разклоняват в ляво и дясно за да очертаят коритото на голямата река. Лека полека стигнахме до устието. Вятърът беше утихнал и водата беше гладка като огледало. Насреща Дунава беше същия. Предстоеше ни вливането.
|
disagi.com
