|
Страница 1 от 6
 В ранния слънчев и топъл следобед на 02.05.2006 г. завъртях контактния ключ, стартерът изжужа и двигателят на голфчето ми замърка кротко, готово да ме понесе към една моя детска мечта.
Спомням си как като малък седях на моста над реката в родния си град и се питах какво ли е да се спуснеш по нея, че чак до морето да стигнеш. Тези мисли за размерите на рекичката, която минава от там за мнозина може и да са смешни, но не и за хлапето, което не само мечтаеше, но и правеше опити, най-сполучливият от които беше с един огромен стиропорен блок, който, естествено, след няколко колебливи поклащания се преобърна.
Сега нещата вече седяха друго яче - подготовката беше на нужното ниво и вместо стиропор на багажника върху Голфа (специално поръчан за целта и направен от баща ми) лежеше здраво превързано, незнаещо годините си, двуместно туристическо кану. Познавачите на лодки ехидно биха се подсмихнали и пренебрежително биха казали „Хм, Тутраканка”, но за мен това корито горе беше плавателното средство за осъществяване на отколешна мечта. В интерес на истината, след като лодката беше изшкурена, залепена, пак шкурена, китосана и боядисана видът и здравината й едва ли отстъпваха сериозно на първите й години, когато е близнала вода. Всичкия този труд положихме аз и Наско – мой колега и приятел, който щеше да ми е спътник в това приключение.
Отначало плавно и полека заради товара над мен, след това все по-уверено подкарах Голфа към гр. Бяла - изходния пункт за спускането ни по река Янтра. В натъпкания с багаж автомобил освен мен и Наско имаше и още двама пътника - Венци и приятелката му Мария, които притиснати не само от любовта си, но и от палатки, спални чували и какво ли още не, се бяха свили на задната седалка. Пътувахме леко и приятно и докато всеки мине по реда си да се сети какво е забравил да вземе, стигнахме до Бяла.
На входа на града имаше спрян полицейски автомобил с трима катаджии, които услужливо ни обясниха къде преди два дни са лагерували другите, както ги нарекоха „лодкари”. Спазвайки напътствията им стигнахме до моста на Кольо Фичето и тръгнахме по десния бряг да търсим място за нощуване, но от тази страна на реката вървеше асфалтов път и брегът беше стръмен и неподходящ за целта, за това се наложи да се върнем и да минем от другата страна на реката и не след дълго намерихме желаното местенце, където да направим своя лагер. Не много високо над нивото на реката на левия й бряг имаше тополова гора, която щеше да приюти палатките ни за нощта.
Спрях колата и преди да започнем да разтоварваме застанах на брега и се загледах в пълноводната река, която носеше водите си на талази и потръпнах в очакване на приключението.
Започнахме разпъването на палатките. Моите две китайски кокетки лесно и бързо може да разпъне дори дъщеря ми, така че ние нямахме проблем, но нещата не стояха точно така с палатката на Наско, която се оказа руско изобретение, за което е нужно инженерно образование, плюс завършен курс за експлоатация на въпросното съоръжение. Не че палатка беше кой знае каква, но просто той не я беше разпъвал много отдавна и когато трябва да сглобиш рейки с различна дължина, които трябва да са поставени на точно определеното място - тогава стават много комбинациите и по законите на Мърфи една от последните ще е вярната.
След като се справихме с брезентовото чудо се заловихме да съберем дърва. Не че не си носехме газов котлон със всичката необходима посуда, за която се беше погрижила Марийчето, но какво е лагер без лагерен огън. Огънят освен за уют, светлина и топлина щеше да ни е необходим да прогонва комарите, които са неизбежни в едно такова нощуване край вода. Горивен материал имаше донесен достатъчно от реката, така че не загубихме много от ценното си време, а се захванахме със съществената част, а именно шишовете. Тук доказал се в старанието си беше разбира се Наско, на който по абсолютно никакъв начин не бих желал да попреча, когато се занимава с тази тънка работа да разръчка жарта, да намести, а след това и да завърти ароматните шишове, като вземе необходимата доза лютив пушек и през сълзи да каже - „Чудно!!!”. Разляхме ракийката и отпивайки се оставихме да бъдем погълнати от нощта, напоена с аромата на зелена трева. Звукът от съвсем тихия ромон, подсказващ за бавно течащата до нас река и песента на все още не искащите да заспят птици някъде в клоните на тополите над главите ни, както и пропукването на огъня ни караше да се чувстваме първични и не просто да сме странични наблюдатели на природата, а част от нея. С всяко дълбоко поемане на прохладния чист въздух изграждах и укрепвах тази връзка. Гледах отражението на огъня в лицата на приятелите си и си мислех от колко малко се нуждае човек за да е щастлив, мислех как забравяме, че щастието може да бъде в песента на птицата, за която понякога оставаме глухи, в полъха на вятъра, понасящ цвета на върбата до нас, в капката роса, овлажнила жадната за досег с природата длан. Търсех отговори на това, защо чак сега осъществявам тази своя мечта, питах се останаха ли мечти, които са по силите ми, а ако не са тогава… Звездите изплуваха една по една и замъждукаха приканвайки ни да откриваме съзвездията им.
|
България 
disagi.com
