|
Страница 3 от 6
Усещането мога само да го сравня с това, когато за първи път подкараш колело сам, когато за първи път полетиш с парапланер, абе въобще, когато за първи път изпитваш нещо вълнуващо. Носехме се по реката леко поклащайки се, загребвайки колкото да насочваме лодката в правилната посока, всичко останало го правеше течението - бяхме се отдали на волята му. Скоростта ни едва ли надхвърляше скоростта, с която например правя крос, но в случая тя нямаше абсолютно никакво значение. Колкото повече напредвахме, толкова повече се убеждавах, че ми предстоеше най-мързеливото пътешествие, което съм предприемал - седиш и се возиш и единственото, което се иска от теб е да се наслаждаваш на природата, като трябва обаче много да внимаваш да не изтървеш я двойка излитащи диви патици, я важно крачещ щъркел по някой от двата бряга, както и да се чудиш каква пък е тази чудновата птица която прелита пред нас.
Гледките и пейзажите се редуваха и вниманието ни биваше привличано ту от кичеста върба, чиито клони се спускат до сами водите и ни подканват да насочим лодката и да минем точно под тях, ту абстрактната форма, изградена около някой голям дънер, около който са се натрупали многобройни наноси. Всеки нов завой на реката ни предоставяше нова панорама – малки къщурки на високия хребет, крайните къщи на близкото село, желязната конструкция на железопътния мост, но ние чакахме друг бетонов мост. Пак от форума в интернет ме бяха предупредили, че видим ли бетонов мост веднага трябва да излезем на левия бряг, защото в противен случай щяхме да скочим от праг, който беше по цялата ширина на реката, което ни гарантираше разбиване на лодката и контузии по нас.
 Не след дълго видяхме и моста. Не само го видяхме, но и чухме боботенето на падащата от прага вода. Плъзгащият се напред поглед по иначе равната водна повърхност, виждаше ръба на денивелацията. Потърсихме място, където да акостираме и накрая се спряхме до камъните непосредствено преди моста. Излязохме на брега като изнесохме и лодката. След като огледахме местата за спускането й отново на вода я понесохме пред безразличните погледи на няколко рибари, хвърлили въдици, въпреки забраната за риболов. Спуснахме лодката след заливчето, като по този начин отново послушахме вещите в тази област и избегнахме плитчината и обратното течение в него, натоварихме се и отново потеглихме.
Венци и Мария щяха да ни чакат в с. Белцов. Отново се заредиха речните картини, които уж си приличат, но уви не губеха нашия интерес. Пастир със стадото си се провиква от тучната ливада, отвесна скала обливана от течението на реката се бори да й устои, но постепенно губи битката пред постоянството на водата, катой предоставя основата си за да я пропусне в издълбаната ниша.
След поредния завой на реката виждаме и колата ми, спряна на пътя, който се е прислонил до реката. Явно сме били забелязани и от Марийчето, защото тя вече ни чакаше в засада заедно с фотоапарата си. След доста лутане по десния тинест бряг най после намерихме място, където да акостираме и да излезем на брега, като преди това укрепихме лодката за да не я търсим надолу по течението. И тъй като беше станало обед решихме да хапнем там. Бързо разгънахме софрата и хапвайки, ние с Наско се наслаждавахме на това да се изпънем – нещо, което разбира се в кануто е невъзможно да се направи. След като се нахранихме и поляхме обяда с биричка взехме решение да продължим до с.Беляново, като задачата на Венци бе да отиде с колата там и да намери място за лагеруване.
Качихме се отново в лодката и потеглихме, минавайки под пътния мост. И ако съм ви казал, че пътуването до тук е било приятно и красиво, съм ви излъгал, защото това което ни предстоеше беше просто приказка. Постепенно лодката ни навлезе в някакво скалисто дефиле. И без това спокойната река като че ли замря съвсем за да забави ход и да ни предостави възможност колкото се може по-дълго да се любуваме на красотата, която ни заобикаляше.
Левият бряг беше обрасъл с високи снажни тополи, които газеха във водата, а десният в красиви отвесни скали, изпъстрени с множество малки пещери, за които понякога се усъмнявах дали не са скални манастири. Част от множеството цепнатини бяха станали подслон за скални гълъби, които неспирно прелитаха високо над нас. На няколко пъти насочвахме лодката и влизахме в наводнените скални ниши, издълбани от водата.
 Борещата се за живот растителност на места беше решила, че може да вирее и върху скалата, а тя пък услужливо се беше подложила на жълто кафяви лишеи, туфи с треви, които цъфтяха в жълто, кацнали, като че нарочно направени цветарници и дори дървета, които излизаха от цепнатините. Всички тези растения, заедно с гълъбите съживяваха скалата и заедно с динамиката на макар и бавно течащата долу река, я правеха като жив организъм, който ни посрещаше доверчиво. Малко по-надолу същите такива скали се появиха и на левия бряг. Във въздуха се носеше аромат на цъфнал люляк, който незнайно как се бе закрепил за скалата и бе свел натежали цветове над реката. По водата се носеха окапалите цветчета на върбите, които търсеха своя пристан за да започнат един нов живот. Високо над главите ни, където свършваше скалата, започваше синьото небе, опъстрено с малки бели облачета.
 Изведнъж хармонията се наруши от моторен шум. С Наско се огледахме объркано. Тук между тези скали ясно се чуваше усилващия се шум на двигател. Наблизо път не минава, а дори и да минава, то той би трябвало да е високо горе, но картата бе категорична, че път няма. Не се чудехме още дълго, когато от долу срещу течението за най-голяма наша изненада се появи моторна лодка и то със син буркан, което пък ни слиса окончателно. Просветна ни чак когато видяхме униформен на носа на лодката с отличителните белези на гранична полиция. Лодката намали и се изравни с нас. Служителят на гранична полиция ни запита от къде сме и на къде отиваме и след като получи отговора запалиха отново мотора и продължиха нагоре по течението, като естествено ги изпратих с една снимка ( все пак не всеки ден ме спират за проверка от гранична полиция и то с лодка).
|
България 
disagi.com
