|
Страница 3 от 5
На следващия ден 16.07.2005 г. се събудих на развиделяване. От туристическите сайтове знаех, че ни чака 4 часа път, но се притеснявах, че сме доста натоварени и ще се забавим повече. Планът бе да стигнем до х. Рай, да починем малко и да продължим за пръскалото за да направим рапела. Времето беше прекрасно и обещаваше да остане такова. Отидох до палатката на Жек и Коджи и я разклатих. Сякаш хималайска мечка беше изяла приятелите ми и беше легнала вътре, такъв рев се чу. Румбата беше оцелял, но не си призна да е студувал. След кратка, но обилна закуска прибрахме лагера и обратно в колата. Бях решил да я оставя в близост до обитаемите бунгала пък каквото ще да става. По вече описания път стигнахме до веселите бунгала и ги подминахме. На петдесетина метра по- нагоре по течението на реката имаше уширение с други паркирани автомобили, където оставихме и голфа. Нарамихме раниците и ето ни готови за път. Да ама за бира се сетихме, но за вода не. Манерките ни бяха празни, а не познавахме маршрута и не знаехме от къде може да си ги напълним. Един махмурлия от веселите бунгала компетентно ни каза, че до пръскалото нямало вода и ние вземайки го на сериозно си напълнихме вода от реката и ето ни на път.
 Началото на пътеката е с такъв наклон, че лесно може да откаже циврещо градско конте. През оголените коренища на дърветата изкачихме този труден участък. Наложи се да изразходвам доста сили не за изкачването, а да озаптявям буйните си колеги, които помислиха, че покриват някакъв норматив и бяха хукнали като коне нагоре. Излязохме на коларски път, по които продължихме, следвайки маркировката. Колкото по-нагоре се качвахме, толкова по-голяма панорама се откриваше нагоре и надолу. Гледките наистина са невероятни. Пролетта ходих до Мусала, но това, което видях по пътя за пръскалото не може да се сравни с маршрута в Рила. Тук откриващият се простор те грабва, а по пътя за Мусала се чувствах захлупен от двата склона, образуващи коритото на Мусаленска Бистрица. Пътеката вървеше през открита местност, от която в далечината се виждаше водопадът. Не пропускахме да си пълним прясна вода от “липсващите” чешми, да почиваме на отлично подготвените за целта места (поздравления за тези които ги подържат). Удоволствието ми се усилваше и от това, че имах с кого да споделя всичките тези красоти, а не като при мусаленския ми поход, където бях сам.
Маршрутът беше лек и приятен до една беседка кацнала на зъбер, от която се виждаше накъде трябваше да продължим. Под нас беше сякаш бездънна пропаст. Леките изпарения придаваха загадъчен вид на два водопада, спускащи се по далечния северен склон. Далеч на запад се виждаше и целта ни - Райското пръскало. На място, на което се намирахме, планината просто ни беше прегърнала от всички страни. Стояхме на тази тераса като на нарочно изнесена платформа над гънките на планината и единственото, което чувахме бе тишина. Мисля, че точно тази тишина, съчетана със спокойствието на зеленината и мащабността на панорамата придаваше приказността на гледката.
След задължителната почивка на такова място продължихме със спускане по една камениста пътечка. Знаехме, че след това кратко спускане ни чака най-трудната част от маршрута- изкачването на стръмен горист склон, който щеше да ни отведе до хижа Рай. Пътеката лъкатушеше между дърветата, пресичаше буйни потоци с бистри като сълза вирове, които ни примамваха да се бухнем в тях, но бяхме решили това да го оставим за връщане, заобикаляхме огромни камънаци, незнайно как озовали се насред гората и дишахме. Дишахме този кристално чист въздух пропит с дъха на свежа зеленина на стара шума и един Бог знае какви диви цветя и билки. Вдигах поглед нагоре и далеч напред между зеленината на дърветата видях просвет и тогава казах на другарите си, че остава малко. Вървяхме, почивахме и пак напред, но този просвет не се приближаваше. Тежките, двадесет и пет килограмови раници вече бяха дали своя дан за умората ни, но не след дълго гората свърши и ние се озовахме на голо било и изненада, видяхме хора – едно младо семейство с малко, може би 5-годишно, момченце. Когато едно толкова малко дете се озове на такова място не може да не си зададеш въпроса как е стигнало до тук. Но ние предполагахме отговора подсказан ни от три мулета с водач, с които се разминахме, изкачвайки се насам. Отдъхнахме загледани в отдалечаващата се хубава майка (бащата и детето не представляваха интерес за нас). Те се бяха насочили към близкия връх, за който спокойно мога да дам определение - хълм без да го обидя.
Това семейство беше предвестник, че сме вече близко до хижата. Буквално след минутки пред нас се откри обширна тераса, заобградена от север със скали високи над 150м, а на югоизток между гънките на планината, ако си достатъчно високо можеше да се види мястото, където нощувахме предната вечер. Точно тук се намираше триетажната постройка от зидан първи етаж и дървени втори и трети. Покривът й бе боядисан в зелено, сякаш за да не наруши цветовата хармония на пейзажа. А зад хижата...водопадът.
Не бих могъл да опиша тази красота. Снимките не могат да предадат цялата големина и перспектива на гледката и кой микрофон може да запамети далечния тътен на падаща вода и усещането, което остава в теб от това. Отдалечеността на водопада от хижата не беше голяма, но достатъчна за да придаде повече Райски, отколкото земен облик на картината. |
disagi.com
