|
Страница 4 от 5
Хижата изглеждаше безлюдна, но когато влязохме вътре открихме хижаря със съпругата му. От тях разбрахме, че всички места са резервирани, а освен това към нас пътували още 80 туристи, които щели да нощуват отвън. Това нас не ни притесняваше, защото така или иначе бяхме решили да спим навън в палатките. След като се допитахме къде можем да си направим лагера тръгнахме към втора съвсем малка тераса на 30м пред хижата като оставихме хижаря да се чуди на успокоението и уверението на Румен, че няма да рушим околната среда с окопаване на палатките. В интерес на истината външният вид на Коджи и Румбата беше повече на дезертирали войници с тези брезентови раници и бръснати глави, отколкото на туристи така, че място за притеснение в хижаря имаше. Но ние с Жек придавахме малко по - цивилизован вид на групата не, че аз бях с коса, но поне екипировката ми беше от този век.
Разпънахме палатките и седнахме да починем и да похапнем. Вече беше станало 12ч. Точно в 13.00 станахме и нарамихме раниците, които бяхме изпразнили от личния си багаж, а вътре беше останала само екипировката за спускане и тръгнахме към пръскалото. Когато се изкачихме до хижата видяхме, че значителна част от очакваните туристи вече е тук. Сред тях бяха и група планински спасители на преклонна възраст. Допитахме се до единия от тях от къде можем да се качим отгоре на водопада, но той не можа да ни даде смислен отговор, а се впусна в разкази за това откъде се катерели на младини и че е катерил скалите зад хижата нощно време. Това си заслужава уважението, но на нас не ни помага. Същият въпрос зададохме и на хижарката, но като разбра какво мислим да правим тя се обърна с поглед, в който се четеше, че за нея вече сме пътници за райските двери.
И така без ясна идея от къде трябва да минем тръгнахме към подножието на водопада. Там трябваше да се разделим с Румбата. Той щеше да остане тук за да си изпълни функциите по спускането, а освен това трябваше и да заснеме събитието с камерата и цифровия ми фотоапарат. Аз, Жек и Коджи продължихме с намерението да заобиколим скалите от юг с надеждата да намерим от къде да се качим отгоре им.
Пътеката се движеше в подножието на скалите, които ни бяха от дясната страна, от лявата имаше урва, а отвъд нея - живописен скат, на който не обърнахме внимание, защото бяхме погълнати от предстоящото ни спускане. Не зная колко време сме вървели, но скалите отдясно все така си седяха високи и величествени без да дават и най-малък знак, че ще ни пуснат отгоре си без бой. Обезверени, че въобще тези скали могат да се заобиколят започнахме да търсим място, от където да можем по - лесно да ги изкатерим. Не след дълго го намерихме. От подножието, където седяхме не ни се струваше кой знае колко сложно да се качим и след кратък консулт помежду ни зарязахме пътеката и тръгнахме по тревистия склон нагоре. Наклонът на склона беше доста голям и изкачването бе трудно въпреки терасирането, което се беше получило от чимовете. Успоредно на нас, необръщайки внимание на нашето дерзание, най-невъзмутимо си пасяха стадо коне. Идеята ни беше да стигнем по този склон до скалите и през една просека в тях да се изкачим до един каменист сипеи и по него да стигнем горе. Но както обикновено се случва едно е да го мислиш, друго е да го направиш. Ако не бяхме с тези тежки раници на гръб, ако бяхме с подходящи за катерене обувки, а не с кубинки щеше да е трудно, а сега беше адски трудно. С изкачването нагоре тревистият склон ставаше все по-стръмен и все по-често започвахме да се подхлъзваме. Стигайки до основата на скалата това, което ни се струваше като просека в нея от долу се оказа място, което не можем да преминем без да се катерим по отвесния камънак. Жек си свали раницата и като най-опитен катерач тръгна да се катери нагоре с едно въже. След като стигна до място, където да го завърже, се спря, а свободния край ни го пусна. С помощта на въжето изтегли раниците горе, а аз с един самохват започнах да се катеря към него. Бях последван от Коджи. Когато стигнахме горе при Жек аз се осигурих със същото въже и продължих напред, но сега вече имахме катерене по хоризонтален маршрут, за да достигнем до каменния сипей. Аз успях последван от Коджи и Жек. Пресичането на сипея си беше яко преживяване. Всяко невнимателно стъпване водеше до подхлъзване и повличане на множество камъни, които тръгваха като лавина надолу. След като го прекосихме отново ни чакаше тревист скат с такъв наклон, че когато си вдигнех крака за да стъпя коляното ми опираше в манерката, която висеше от лявата страна гърдите ми закрепена на ремъка на раницата. Изтощението ни беше невероятно. Катерихме се вече повече от час и напредвахме изключително бавно на всеки 5 м спирахме и почивахме и после пак и пак за да стигнем горе, а това горе се оказа не горе, а начало на още едно такова изкачване. От запад времето започна да се разваля. Аз и Жек си носехме якета, но нашия млад другар счел, че не е необходимо да мъкне и него. Страховете ни, че може да се качим горе и да видим, че от другата страна има същия такъв склон надолу както и тук бяха опровергани от картата, която казваше, че горе е приблизително равно в смисъл, че няма отсрещна урва. Дано е така, защото връщане назад нямаше. Спускането обратно без осигуровка беше равносилно на самоубийство, а ние нямахме толкова дълго въже за да се осигурим. Продължавахме вилковидното си движение нагоре, като се самоосигурявахме с едно 25м въже. Тъмни облаци минаваха през нас и много осезаемо понижаваха температурата. Ако беше макар и малко преваляло трябваше да спрем и да се укрепим на склона, защото продължаването напред щеше да е немислимо заради мократа трева. Ние сега едвам се крепяхме на нея, камоли ако беше мокра. Започнах да си припомням как се прави заслон от раници на такъв склон. Психически бяхме вече и подготвени за екстремно нощуване на склона в случай на дъжд. Но явно Бог бе решил да е с нас щом в един момент далеко горе съзрях зимна маркировка. Събитието бе посрещнато с радост, с която древните мореплаватели са откликвали, когато са виждали земя след дълго плаване. Стигнахме до маркираната пътека за вр. Ботев. Намирахме се почти до голямата пряспа, която се намира в подножието на върха.
Да, занимавали сме се със скално катерене, да правили сме какви ли не щуротии с алпийски въжета, но никога не сме се наричали алпинисти. И сега след това зверско катерене мисля беше основателен въпроса на Жек зададен в края на изкачването: „Добре де, сега като го качихме това вече алпинисти ли сме?” Асъл алпинистите сигурно ще кажат ”Не”. Знам и разбирам, че алпинизма е нещо много повече от това, което направихме и се изразява в знания и умения, но това определено бе зрънцето, което бе засадено в нас. Зрънцето което кара хората да ни класифицират като ”човеци, който се изкачват по възможно най-трудния начин на място, където нямат работа”. Е, ние направихме точно това и мисля, че заслужаваме па макар и мъничко от това определение алпинист.
 Умората ни беше неописуема, колената ни трепереха и единственото, което ни оставаше беше да хванем пътеката обратно към хижа Рай, като забравим за пръскалото. Започнахме спускане, следвайки зимната маркировка, като подозирахме, че ще излезем там, откъдето е трябвало да тръгнем нагоре към водопада. Не след дълго го видяхме и него невъзмутимо спускайки се, все така непокорен от нас. Намираше се под нас в страни и ни деляха минути път от него, но вече наистина нямахме сили да осъществим плановете си. Дали бяхме тъжни? В никой случаи, защото това, което изживяхме, достойно съперничеше на рапела. Единственото ни желание бе да стигнем хижата и да се почерпим, но не с армагана на Гери, защото той беше забравен в колата (така е като не е назначен отговорник), а с това което можеше да се купи от хижата.
|
disagi.com
