|
Страница 5 от 5
Заслизахме по скалата по пътека, която бе обезопасена с парапет и по живо по здраво се добрахме до постройката в 19.00 ч. Тук ни посрещна Румен. Хижата наистина се беше напълнила, а поляната пред нея бе почерняла от народ – млади, весели хора, от които струеше енергия за разлика от нас, които бяхме като пребити псета. Разтоварихме багажа при палатките и понеже имахме нужда да се освежим, с чисти дрешки под мишница се отправихме към каптажа, които се намираше зад хижата. Водата бе ледено студена и течеше от една широка тръба. Без много да му мислим се мушнахме отдолу. Освежени и по възстановени влязохме в хижата и си купихме една бутилка ракия и по две бири на човек. Полегнахме пред хижата сред останалите хора, които се бяха разделили на групички. Едни просто си пийваха биричка като нас, други събираха дърва за да си запалят огън, а трети играеха, кой на фризби, кой на магаре. Абе, беше супер. Вечерта бавно се спускаше, а заедно с нея и хладината. Облякохме си по-дебели дрехи и заслушахме гайдаря, които свиреше край огъня родопски мотиви и гледахме едно момиче, което явно беше мажоретка, защото доста умело въртеше две щеки в ръцете си. Веселието, непринудеността и отзивчивостта на хората около нас ни подейства доста релаксиращо, но в крайна сметка умората си каза думата и трябваше да се отдадем на заслужен отдих, оттегляйки се от така приятната компания.
 Не бяха нужни този път много увещания на Румен за да легне в палатката. Наместихме се и веднага заспахме. На следващата сутрин се събудихме и след сутрешния тоалет се отправихме към столовата на хижата. Бяхме решили да хапнем супа за закуска. Топлата храна си е друго нещо. Изпихме и по едно ”три в едно” и се подготвихме за разходка. Вечерта докато си пийвахме бяхме решили да отидем пак до мястото от където бяхме тръгнали да катерим за да може да го заснемем тъй като снимачната техника предния ден беше останала в Румен. Но преди това разбира се щяхме да отидем в подножието до самия водопад. След двайсетина минути вече усещахме величието на това природно чудо. Колкото повече се приближавахме, толкова повече усещахме хлад от падащата като мъгла вода. Вдигайки поглед нагоре се виждаше как тя се стича на талази и облива скалата под нея. При всеки полъх на слабия вятър пръските се отклоняваха и променяха линията на водопада, сякаш кръшна девойка играеше танц. Е, ние млади, здрави, корави мъже можеше ли да не се мушнем под полите на тази девойка. Съблякохме се и за всеобщо учудване на останалите туристи се бухнахме право под ледените води. Ама каква девойка! Накара ни да изтръпнем до мозъка на костите си, да настръхнем и да се разтреперим така, както никой до сега не беше треперил при оргазъм. Величието на това, че си в скута на тази прелест, че те гали с мощни ледени ласки е достатъчно за един мъж, за да се почувства на седмото небе. Но това е трагедията на красивата и умела жена - мъжете бързо свършват. Така и ние бързо, бързо изскокнахме и се облякохме. Продължихме по пътеката, по която бяхме минали предния ден. Стигнахме до мястото, където сме пропуснали да завием на дясно, за да се качим над водопада и продължихме нататък. На същото място както и предния ден най-невъзмутимо си пасяха отново конете и уж всичко си беше същото, но не беше така. Ние не бяхме същите вече. Не гледахме планината като нещо, което лесно може да покорим, нещо повече, ние знаехме, че тя не може да бъде покорена. Нито тази, нито която и да е друга, нито водопада, нито пещерите, които бяха наоколо, защото тях просто ги имаше. Господ ги беше създал и това, че някое малко човече па макар и с невероятни умения и познания в алпинизма се е качило на тях по никакъв начин не означаваше, че те са покорени. Тези велики, всяващи респект исполини просто допускаха от време на време нещастните си малки поклонници и пази боже те да се помислят за по велики от тях. Не бяхме същите, защото бяхме влюбени и тази любов беше взаимна, стояща здраво на уважението между нас и планината. Любов, която щеше да ни накара да се връщаме колкото се може по - често тук и не само тук, а и в другите и преображения – Рила, Пирин, Родопи, но никога вече нямаше да гледаме на нея като на нещо, което можем да завоюваме, а като на приятелка, с която искаме да споделим радостите от това, че сме заедно.
 Направихме си снимките и по обед вече бяхме в хижата. Хапнахме по още една чорба, стегнахме багажа и обратно надолу. На мен ми беше тъжно, че оставям това дивно място, а като че ли и на него не му се разделяше с нас, защото някъде по средата на пътя като ревна та се забрави. Реве та се къса, а сълзите му под формата на дъжд така ни плющяха, че едвам задържахме дъждобраните отгоре си. И така почти до паниците. Този дъжд ни обърка плановете за къпане във вировете, но нали все пак тази работа я свършихме с водопада.
За всеобща изненада даже и колата ни чакаше долу. Натоварихме си багажа и обратно в Шумен.
Та да се върна на въпроса какво хубаво може да излезе от гледане на телевизия? Нищо ли?....
Пътеписът е публикуван също в: Личната страница на Тихомир Радев, www.tiver.hit.bg
Всички снимки и текст са със запазени авторски права. Използването им без писменото съгласието на авторите е сериозно нарушение на Закона за авторското право
<< Първа < Предишна 1 2 3 4 5 Следваща > Последна >>
|
disagi.com
