Тук, на тези голи, неплодородни скали, превърнали ги в свой дом, от векове монаси и монахини се стараят да живеят тихо и просто. Денят им е разчетен строго на часове за молитви, труд и почивка. Занимават се и с характерно за религията изкуство. Разбира се, всеки според уменията и потребностите си: иконопис, дърворезба, изучаване и преписване жития на светци, библейски текстове, църковни песнопения. Според религията им това е начинът да се отърсиш от земните грехове и постигнеш душевна чистота.

Но колкото и да се стараят да запазят своя си свят, аз мисля, че не могат да избягат съвсем от съвременността...Щом използват за транспорт модерни джипове, например...

Истината е, че още при влизане в двора, те завладява спокойствие и чувство, че тук всичко е "друго". Навсякъде е чисто и подредено. Божиите невести крият лицата си, не желаят да бъдат снимани. Поне не явно. Защо ли? Но след миг забравям въпроса си. Покоят на плачещите върби, неочаквани жълти и бели рози, грейнали червени мушката и оранжеви тагетеси, нацъфтели тук, между земята и небето, просторът пред очите ти от ръба на скалата, всичко това сякаш те кара да преливаш от радост... И като си помислиш, как в подножието някога са скитали първобитни племена, после са се разхождали древните елини, после са препускали византийски конници, после...Всеки манастир си има патрон, на който е кръстен, свой рожден ден, своя история, свой храм: Св. Стефан, Св. Варлаам, Св. Никола, Св. Варвара, Св. Троица и най-големият и хубавец - "Преображение", наричан още "Великият Метеор".