„Двайсет лита”, казах, като си придадох авторитетен глас на човек, при който такива неща не минават. „Четиридесет лита” каза отново таксиджията с нотка отегчение. „Това е цената”. До тук с пазарлъка. Скочихме в колата и потеглихме.
Масовият туризъм във Вилнюс все още не е добре развит. За разлика от Прага и Талин, и дори от Рига, столицата на Литва не е напред в списъка от предпочитани туристически дестинации. И докато се разхождахме по улиците на Стария град, най-големият в Източна Европа, мръсни прозорци и падащи мазилки се срещаха навред. Може би това беше една от причините, заедно с факта че все още няма евтина британска авиокомпания, която да лети до Вилнюс. Но нещата очевидно ще се променят.
Внезапно графитите по стените изчезнаха и се оказахме сред голям, просторен площад, над който се извисяваше сградата на Общината. Наоколо беше пълно с магазинчета и кафенета, и навсякъде кипеше строителство. Не бе трудно да се досетим защо. През 2009 година, Вилнюс ще е културната столица на Европа. А когато светлините на рампата угаснат, местното население ще си иска града да изглежда възможно най-добре. Не можем да ги виним за това.
Малко след площада се озовахме пред една красива църква – руската православна църква Света Парашкева. Църквата е построена върху старо езическо светилище, но през Средновековието първоначалната постройка се била превърнала в гостилница и бордей. Но през ранния 18 век цар Петър Първи посещава града и нарежда на мястото на старата сграда да се построи внушителната постройка в нео-византийски стил, която се издига и до наши дни.
Точно тогава Джоди реши, че има нужда от носни кърпички. И така, влезнахме в едно малко магазинче. Вътре имаше доста хора, единият от които очевидно беше пиян. Човекът, на възраст около тридесет, си купуваше бутилка водка. След като залитна за момент към щанда, пияницата се обърна и забеляза Джоди. Той моментално се наклони към нея, като мърмореше нещо неразбираемо. Без да се колебая, взех мерки. Дори и Джеймс Бонд не би могъл да действа по-бързо. Вмъкнах се между литовския Господин Пияница и Джоди и внимателно го отстраних. Едновременно с това, жената зад щанда се разкрещя на непознат език. Мъжът се поогледа малко сконфузено и се затътри към изхода. Аз си отдъхнах и го наблюдавах как се отдалечава, докато адреналина все още пулсираше в могъщите ми вени.
След това преживяване почувствах нужда да опитам първата си литовска бира, и така, влязохме в един от баровете по улица Пилис. Бирата беше марка Svyturys и струваше около 90 пенса. Беше невероятна.
„Колко ще ни струва до Стария Град” попитах таксиметровия шофьор, мъж на средна възраст, който беше паркирал пред малкия терминал на Международно Летище Вилнюс. „Четиридесет лита”, дойде бързият отговор. Очите му, забелязах, не потрепнаха и за миг. Четиридесет лита е приблизително осем британски лири – прекалено много за петнайсет минутно пътуване до града. Реших да се пазаря. До мен Джоди облещи очи, уверена че това няма да свърши добре. 
disagi.com
