Години по-късно се срещнах с Далечния изток отблизо, за да открия, че наистина се чувствам доста далеч, доста изгубен в един непознат свят.
Подготовката за това, което ни чака на брега идва много преди да навлезем в териториалните води на Китай. В засада ни чакат хиляди рибарски лодки с различен калибър – от малки джонки до по-сериозни траулери. Казвам хиляди, понеже видимият хоризонт достига само на двайсетина мили, а всъщност може да са и милион! Предполагам, че си имат квота за хора в морето и в момента когато някой се прибере в къщи, изгонват друга лодка, за да имат място. Радарът пожълтява от цели, а морето е толкова пълно с китайци, че някой не без чувство на ирония го е нарекъл Жълто море.
Рибарите в това море са повече от рибата, но това не ги отчайва. Те май са доста весели хора по природа, понеже незнайни караоке изпълнители постоянно огласяват дежурния, другаде тих, 16-ти канал с песните си. Когато не пеят, каналите на корабната станция се изпълват със странни извънземни звуци, които аз наричам „кльонкане”. В повечето случаи е възможно да се намери пробойна, в хаотичната им маса, в която се прицелваме и се молим това да не е поредната клопка. Когато ни примамят по средата си, отворът се затваря и се намираме обкръжени. Винаги е добре, ако има друг кораб пред нас, който да ги разбива, а ние наготово да се вмъкваме в дирята му. Тези рибарски лодки са много по-малки от нас, но силата им е в множеството. За тях единичният живот не е от значение, важното е да опазят мрежите си.
Какво има в Китай ли: огромни нови заводи, пътища, контейнерни терминали, мостове, тунели, още по огромни административни сгради и безброй бедни гета в междинното пространство. Почти всичко е в непрекъснат строеж, с тенденцията да става по-голямо. Но в първата пресечка от миришещата още на асфалт магистралата, човек попада в наблъскани, смрадливи по азиатски улици, осеяни с разпилени боклуци и естествено с китайци. В последно време явно все повече автомобили заместват обичайните велосипеди и все повече частни заведения и бизнеси слагат разноцветни неонови надписи, надписани с йероглифи, естествено, с какво друго. Местните приемат европееца с умерено меркантилна неприязън, точно както несебърлии приемат руските туристи: „мразим тях, но не и парите им”. По дирите ни се лепват тълпи от опърпани старици, протягащи пластмасови купички, както и неизменните улични пеперуди предлагащи натрапчиво„масаазии”.
В един магазин за електроника (1001 джунджурии) ме уверяват, след като вече смело съм си купил говорителчета и слушалки, да не се притеснявам, ако нещо спрат да работят, ще ми ги сменят. След което започвам истински да се притеснявам. Там шансът е 50/50 нещо да проработи. Интересното е, че когато върнеш стока, тя не се бракува, а се нарежда обратно на щанда и се пробутва на следващия нещастник, докато накрая замине. Тук продуктите гордо носят известни щампи. Един и същи дизайн е надписан като „Сони”, „Панасоник” или „Самсунг”. Едни и същи маратонки са извезани с логото на Найк и Адидас. На много стоки пише: ”made in usa”, с баркод, производствен номер и всичко както си му е редът, дори и холограми.
Това е Китай, новото азиатско чудо, атакуващо с безплатен труд (заплатите са по 30 долара на месец) неподготвената, оядена икономика на „развития” свят. Печелившите от играта остават в сянка. Това определено не са бедните китайци, живеещи в крайна мизерия, нито консуматорите на евтините бутафорни стоки по света.
gmail.com
