|
Страница 3 от 4
Навреме, защото бяхме избрали точно Страстната седмица да ги посетим. Огромно множество богомолци се бяха събрали, по-точно - скупчили – един връз друг за петъчната служба. Събуваш си сандалите, по желание си обуваш чорапи за някаква защита от бълхите и проникваш в църквата с прескачане на човешки тела. Много от които - куци, слепи, прокажени, сакати и юродиви от всякакво естество. Понеже е Разпети петък, се очаква, ако имат здраве и сили, да се кланят до земи по много пъти. Особено усърдни са младите момчета, които го взимат малко (много!) и като игра - на кого ще му дрънне главата най-звучно в пода, и като тренировка. Движението на поклона изисква добра гимнастическа техника. Напомня на това, което сме виждали у мюсюлманите, съчетано с приземяване на лицева опора с отскок на краката и леко удряне на темето в килима, покрит със слама или сламеници. Или направо о плочника, където звучното дрънване е гарантирано.
 Църквите са няколко. Методът на проникване - един и същи. Някои от нас се почувстваха неудобно, че видите ли, сме обезпокоявали молитвите им с присъствието си и прескачането. Не бих казал. Обикновено аз съм първият, който би изпитал подобен род скрупули, но точно тук не изглеждаше да има раздразнени. Други от нас се стреснаха нещо от хигиената. В прохода към Свети Георги богомолците се излежаваха досами нишите с кости и самомумифицирали се от сухия въздух тела на неясно кога умрели монаси. По-хитрите си бяха напалили огън посред бял ден, че да разгонват мухите. Моят лимит на хигиенна адаптивност беше христовата плащеница. По традиция трябва да се сведеш и минеш под нея. Но тук не я държат на маса, ами си я прехвърлят един на друг, завиват се с нея, боричкат се под нея, за ужас на цяла година необезпокояваните домакинства бълхи и други одушевени твари, живущи* в нея на постоянен адрес.
Петък обаче не ни стигна за всичките църкви. Източната група ги оставихме за събота сутринта. Заварихме ги пусти и тихи, защото целият народ се беше втурнал на пазар. Даже поповете бяха предпочели тържището, нежели божия дом. И ние ги последвахме и изгубихме сред множеството. Постите бяха към края си и на огромен брой овце и кози им се задаваше сетният час. За последно сменяха собственика си. И бяха напълно наясно какво следва, съдейки по поведението им. Интересно какво ли би рекла Бриджит Бардо за транспортирането им на собствен ход през девет села в десето и през девет планини в Лалибела, с вързан поне един от четирите крака. Или за тояжката на собственика, или за краката на още две други себеподобни. Мъка! А индустрията на тояжките видимо процъфтява. Освен споменатите практични функции, тояжките вероятно имат и значение за социалния статут на притежателите си в предполагаема йерархия: момчета с тояжки, мъже с тояжки, мъже с пушки като тояжки, мъже с калашници като тояжки.
 За вечерното великденско театро в събота се разположихме в ложата - на скалата с гледка към двора на Бет Мариям, Бет Данагел, Бет Мескек и Адамов гроб. А на сцената - Голямата мечка, Южният кръст, Покривът-кръст на църквата Свети Георги; духовенството в бели и жълти раса и тежки жезли, достопочтено отнесено в размисъл и молитва; миряните, лежащи неподвижно на ръба на скалата и неосветените ъгли на скалния ров; наслагващ се в абсурдна по музикалните закони хармония хор от монотонни напеви на дяконите изотдолу от вкопаните галерии, на псалтите изотвътре от църквите, и на "мюезите" изотгоре от камбанариите (ако не виждах кръстовете, а само слушах, трудно би ме убедил някой, че това са християнски напеви) ...
А като светне Възкресението? Етиопците не се поздравяват с "Христос Восресе/Воистине воскресе", ами с "Постите свършиха/наистина свършиха!" И се юрват със запалените свещи към къщи да изконсумират закупеното от съботния пазар. Понякога прекалявали и се стигало до смъртни случаи, предвид че постите са се спазвали повече от строго и то не само по религиозни подбуди и не само 40-те дни преди Великден. Да не забравяме, че в стереотипната представа, че Етиопия е пренаселена с умиращи от глад деца страна, макар и свързана с отминали преди десетилетия кризи, не е да няма крушка опашка и до ден днешен. Попадал съм на места, където се дивят на бял човек, защото не са виждали освен на кино, на други - където се дивят на черен човек. В Етиопия се дивят на дебел човек. Тази страна просто е лишена от шишковци. А каква точно е храната? С няколко опита успяхме да разбием стената от неразбиране, че макар и бели, държим да опитаме и местната кухня. Насъщната храна на етиопеца се казва инджера. Меси се от зърнено растение, разпространено само в тоя край на света. Представлява нещо като дебела пореста палачинка с вид и цвят на хавлиена салфетка и вкус на неопренов костюм. Пълнежът ("вътрешното", бел. старшина Петров) е по-апетитен: манджички в сосове, лютиви или благи, като "говеждото" често е само кожа и кости от говедо ("рога и копита", бел. Илф и Петров).
|
disagi.com
