|
Страница 2 от 4
Москва
С Шишкин, Верешчагин, Врубел, Серов, Перов и Репин се срещнахме в Третяковската галерия. Надникнах там, за да се пренеса поне за час в живота на бивша Русия и настроя на вълната на страната, в която след 14 години ми се отдава случай пак да се отбия. С 14 години по-стар (зрял?) акъл.
Това не е същият град и това не са същите хора, които си видял преди 14 години. Ние просто представа си нямахме какво ни чака след перестройката. Така резюмира Дима Львов днешна Москва. Оглеждам се. Наистина, танковете и барикадите, които владееха площадите и булевардите при последното ми посещение, липсват. Но той няма точно тях предвид, а пораженията, които Елциновото време било нанесло на огромни прослойки не успели да се адаптират към капитализма хора.
Самият Дима има вид да е намерил място в новия свят заедно с огромното мнозинство московчани, които просто са нямали избор, ако са искали да оцелеят в един от най-скъпите градове в света. Бяхме се разделили студенти в технически вузове. Сега държи сервиз за умерено остарели опели на юг от околовръстното. Съвсем по руски, за да се добереш до сервиза с шосейната кола за ремонт трябва да минеш през кална отсечка, която в определени сезони затруднявала и самосвали. А живее със семейството си в самоделна дървена дача далеч от градски шумове на поляна сред горичка, като излязла от Шишкиново платно. С едно мъничко подобрение в иначе скучния брезов пейзаж - бетонните останки от изоставен недостроен и недоразрушен пионерски лагер. Не става за нищо освен евентуално за упражнения по стрелба. Надеждите са след още десетина години да са потънали в джунгла като Мачу Пикчу.
Та благодарение на местоположението на дома им ми се удаде да опитам на живо възпявания ежедневно по радио Хоризонт през 80-те години специалитет "Подмосковние вечера". В съседната дача по случай първия учебен ден. Попаднах в безгрижна, откъсната от света Чеховска компания през XXI век. Особено в лицето на една бивша учителка, не нуждаеща се от повече учебни часове покрай мъжа си, който не само издържал изолирания от проблеми крайградски начин на живот на жена и внуци, ами и в Южна Африка на лов ги водел. Не й остава друго, освен да вдига многословни поетично-романтични тостове за децата, красотата на природата и (по подразбиране) за широката руска душа. Домакин беше една добродушна (на пет водки!) сибирска мечка, олицетворение на руската мечта - да тръгнеш от затънтена паланка в снега, да се закалиш на фронта в Афганистан, после да си поупражняваш мозъка с висша математика до дипломирането си от инженерен институт, направиш кариера в социалистическо-капиталистическа строителна фирма мастодонт и да изградиш приличен поминък не задължително от нетна заплата. А жените наостриха уши, когато от благодарствения ми тост прозря информацията, че съм свободен. Инстинктивно си организираха внезапна оперативка да преброят колко свободни сестри, братовчедки, колежки и приятелки могат да ми бъдат предложени за отвеждане в България, ако съумеят да ме задържат в Москва поне за една седмица. Не съумяха. Наслаждавайки се на краймосковската вечер, водката и мезетата, не можех да се отърся от усещането, че под булото на чеховщината съм попаднал в осъвременен и леко отместен в пространството вариант на Едуард Захариевата "Вилна зона". Само дето там страстите се въртяха около последен, а не първи учебен ден.
Първият учебен ден в Русия се възприема като много важен семеен празник. День первое сентября, первый день календаря! На тържеството в училищния двор се умилих на панделките по главичките на момичетата от всички класове (с изключение на най-най-горните) и букетите, с които от време оно се асоциира тоя ден и в българските, и в руските буквари. Само дето знамето не е вече червено, ами ... оранжево. Песни, танци, речи. Учебната програма била построена точно по вица за оптимиста, който учил английски, песимистът - китайски, а реалистът - автомат Калашников. Първите две от тия дисциплини са добре застъпени още от първи клас. А откъде имат учители по китайски? А ти малко китайци ли мислиш, че има в Русия, ми се отговаря веднага. Във всеки случай са повече от американците. Затова и с английския проблемът е по-сериозен. А с калашниковите - най-лек. Докато в разрушеното преди година от терористи Бесланско училище пускат на мемориалния митинг през метални детектори, тук в "мирната" и "безопасна" столица ни вкараха всякакви непознати възрастни направо по етажите на сградата да наблюдаваме от идеални за прицел с каквато и да било картечница позиции. Хм, вяра в доброто, окичена с панделки.
  |
disagi.com
