|
Страница 3 от 4
Благословия за Мадагаскар е, че народът, макар и беден и през XXI век поддържа традиционния си начин на живот и в огромното си мнозинство живее на село и се изхранва от земята. За разлика от много други страни в Африка, където населението просто се е изсипало край градовете, изпадайки в безтегловност без никакъв шанс за какъвто и да било стабилен поминък. А тук, ако заминеш в града, роднините ти те приемат за безследно изчезнал, издигат ти надгробен паметник (например у племето бара - висок над човешки бой неодялан монолитен обелиск) и редовно се събират да те поменават на своеобразни панихиди. Мадагаскарците хем са в третия свят пар екселанс, хем живеят с невъобразимо нисък по всякакви стандарти доход, хем излъчват високо национално, материално и културно самочувствие, съхранено отпреди да дойдат европейците. А европейците тук са се явили във френския си подвид. За да научат народа да меси франзели, да закусва с конфитюр и да кара Рено 4.
И да подредят като на градоустройствена витрина град Анцирабе. Анцирабе е крайна ЖП гара в пенсия. Влак не се помни кога е минавал, релсите са обрасли с трева, но гарата в единия край на прокараното по френски вкус широко и с два реда дървета Гранд авеню и до днес е най-видната сграда. В другия край е хотелът към минералните бани, а по-средата - пощата, кметството и паметникът. Друг толкова добре подреден град в държавата няма. И точно тук те удря културният шок. Когато настойчиво те поканят да вземеш такси. Което не е Рено 4, а рикша - дървена кола от най-прост вид с впрегнат, изпънал жили от усилие да поддържа олимпийска скорост потен мадагаскарец за двигател. Хем не ти дава сърце да го мъчиш в тоя робски хомот за жълти стотинки (сиреч: хиляди франкове), хем разумът ти обяснява че той с тия стотинки ще нахрани семейството си. След като преди това се издължи даже на чорбаджията индиец, държащ монополна собственост на градския рикшен парк. Но не само французите са оставили европейски следи в пейзажа и бита на хората. В по-ново време са се разписали и руснаците. И украинците. Подведени да поработят върху друг местен патент, този път в областта на обществените идеологии, а именно "християнския марксизъм". Срещат се фирми на аптекари с диплома от Харков, скъпоценните камъчета се предлагат в кутийки от самобръсначки Харков, налиташ на рускоговорящи (силно казано) чиновници, години наред зубрили славянски падежи с мечтата един ден да заминат за Харков със знанията си. Пък тоя ден взел, че се разпаднал Съветският съюз, погребвайки и каузата на християнския марксизъм. Без никакъв шанс за ексхумация.
Пред гарата в Анцирабе се вихри великденска тълпа с кебапчета, шишчета, лимонада, пращящи децибели и липсващи честоти. В катедралата, най-голяма на острова, се пее акапела, децибелите са по-ниски, затова пък всички честоти са си на мястото и галят ухото. Разпети петък е. Докато стигнем Амбалаво е дошъл и Великден. От нафталина са се извадили празничните носии. Състоящи се от европейски ("алафранга" по дядовазовски) роклички и костюми в градчето и от пъстри плажни пешкири и бейзболни шапки на село.
  Селото се казва Сандриоза и е на средата на пътя към планината Андринжитра. Пътят представлява няколко десетки километра разбита настилка. Движим се с лека кола, забравила каква марка е, но очевидно не замислена за такива пътища. Ако колите имаха души, тази със сигурност се тръшка от мъка, какво е прегрешила, че я е пратил господ точно тук да прекара задгробния си живот. Който по африкански има шанс да се проточи цяла вечност. От време на време не издържа и с пъшкане и спира на пътя. Защото от вибрациите ... и се откъртва делкото. В полите на Андринжитра също има селца, но жителите им са повече заети с кърска (оризищна) работа, отколкото с кипрене за църква.
|
Африка 
disagi.com
