Сред дърветата има сковани, просто ей така, за пикник, дървени колибки със сламени покриви, а пред всяка, от общината са стъкмили по едно барбекю, само въглищата и пържолите са от клиента. Група местни бандидос сноват с пясъчни бъгита, но не ни одостояват дори и с поглед, добре че не приличаме изобщо на онези дето са избягали снощи с дъщерята на шефа.

Още 3 загубени минути и няма да остане време за бира, а това, помните, е част от мисията. Заемаме първата свободна маса, на ръба на заведението, и се насочвам към бара. Няма време да чакаме гарсон. Поръчвам на чист испански „дос сервесас модело еспециал пор фавор” (от исп. „две бири Модело специално, моля”, бел. ред.). След което изобщо не са изненадани , че нямам местни пари и искам да платя в „американо” долари. Взимат ми 4 долара за двете бири, което по моряшка статистика е много приемлива цена. Да не говорим колко добре влиза тя след жаркото слънце. Светла на цвят, и на вкус съвсем точно мексиканско копие на известната корона. Само че още по-добра, пие се с резенче лимон втъкнато в гърлото (на бутилката, не в моето). В този момент един чичо с китара запява „Гуантарамера”.

Доста от клиентите пият кокосово мляко, направо от орехите със сламки. Берат ги от горичката, по-точно ги брулят с дълги пръчки и камъни. После с мачетета ги издялват и ги сервират на клиентите. И аз поръчвам един, но моят има странен презрял жълт вид, а вътре е топъл. Все пак го осмуквам, докато не чуя шума на въздуха влизащ в сламката.

Излизаме на паркинга отзад и виждаме такси – малка бяла количка с напукано стъкло. Шофьорът бързо схваща „пуерто” (от исп. „пристанище”, бел. ред.). Оттам бързо минаваме през портала, а пък от другата страна махаме на пристанищен автобус, който ни стоварва направо пред кораба. И ето като мигване, още с вкус в устата на бира, сол и престоял кокосов сок, съм вече на „желязото”. Прибираме се само за 20 минути - с час по-рано от предвиденото. Ех, защо не изпихме по още една бира!

Скоро се качват и пилотите, които ще ни изкарат от пристанището. Използвам чакането за влекачите да ги поразпитам малко. Казват че освен градския плаж имало и един „европейски” курорт, с четиризвездни плажове на около час път с кола. Но това сме го виждали вече, докато автентичен плаж като този бях виждал само във филмите, даже не съм сигурен дали е било точно такъв.

Разпитвам ги за градчето Лазаро Карденас. До преди 40-тина години тук е имало само едно малко селце, чиито хора са се занимавали с риболов и контрабанда. След построяването на пристанището от някакъв губернатор, на име Лазаро Карденас, и аз така си помислих - голямо съвпадение, се наложило да се установи и военното поделение за ред, сигурност и респект. Сегашния кмет на града се казвал също Лазаро Карденас, бил кръстен на дядо си, а тук явно всичко му е бащиния. Хората го обожават.

Разказаха ми и за Ацтеките. Някъде там навътре имало от онези мистични пирамиди със стълбиците. Влекачите пристигат, а имената им: „Запотека” и „Толтека” са ацтекски. По тона на пилотите разбирам, че виждат в себе си много повече потомци на Монтесума, отколкото на Кортес. Но ги разбирам, всичко в Мексико си е уникално, мексиканско.  Те не подражават на никого и пазят всичко свое.

Обръщам се назад и соча на капитана с все още държаща ме еуфория. Казвам му: „Кептън, ето там е онзи плаж”. А на себе си: мисията изпълнена!

26.03.07

Тихия океан