Тук има различни видове пещери, коя от коя по-интересни. Една от най-красивите е т. нар. “захарна” пещера. В нея се влиза през един “дзенот” както маите са наричали отворите, водещи до тях. На испански думата се е трансформирала в “ценот” и названието така си е останало и до днес.

Той се намира дълбоко в джунглата и се стига след уморителен преход. Повдигате последните няколко листа на поредния фикус и ценотът се открива пред очите ви. Слизате по желязната стълба, монтирана от вътрешната стена на дупката и долу ви чака изненадата, че водата, която се е плискала под краката ви, всъщност представлява цяло езеро, дупката се е намирала в единия му край и сега то се разпростира вдясно от вас. Таванът на пещерата, под формата на дъга, бързо се спуска към водата и потъва под нея. Стъпвате на дървен кей, направен точно под дупката, където проверявате за последен път водолазната си екипировка и се гмуркате. И веднага попадате в един друг свят: огромни колони, които изглеждат като захаросани с бяла глазура, разхвърляни кейкове и торти тук и там, редици от гумени бонбони над главите ви и тези странни надиплени образувания, които израстват от стените и които наричат драперии. Понякога те така стесняват проходите, че се налага да премествате бутилките с въздух отстрани на тялото си, вместо да са на гърба и да се извръщате ребром, за да минете. Но има цепнатини, които са толкова тесни, че и това не помага – тогава сваляте от вас всичко и го избутвате през прореза, като се надявате след това и вие да успеете да се промушите.

И изведнъж, както плувате зад Гари, вече на стотици метри навътре в пещерата, стената отляво се облива в слабо зеленикаво сияние. Поглеждайки напред и нагоре, виждате друг отвор, свързан с първия чрез системата от подводни канали. Подобни пещери вървят под земята с десетки километри. Тук и там водата е дълбаела тавана дотогава, докато накрая почвата отгоре не е издържала и се е сринала, образувайки кръгло отверстие с неправилна форма. Настоящата пролука обаче се оказва твърде малка, за да се измъкнете през нея и продължавате напред.

Сиянието изчезва зад вас и за пореден път единствената светлина в мрачния тунел е тази от каската ви. Когато Гари насочва фенера си назад, за да се увери, че сте добре и не сте се паникьосали от факта, че оттук няма да можете да излезете и едва ли не сте затворени в пещерата, той грее размазано във водата като фаровете на кола в лондонска мъгла. Най-накрая достигате до по-голяма дупка, Гари завързва своята корда за тази под водата и се насочва нагоре. Това е едно от основните правила при изследването на наводнени пещери – никога не изплувай без подсигурена връзка между теб и изхода.

Махайки маската си, сядате под листата на една малка тантуреста палма, от другата страна на магистралата. Прекосили сте я под земята, през наводнените тунели на пещерата. Значи така действа изследването на наводнени пещери. Изследователят започва от някой вход /ценот/, при което ръкавите се ширват и в двете посоки и се стреми да измине колкото се може по-голямо разстояние. Целта е да намери друг ценот, да постави найлоновата корда, “животоспасяващата нишка” при определени случаи на заблудили се водолази и после да използва този нов вход като стартова позиция за проучване на пещерата по-нататък.

Ако сте навити и вие да пробвате как ще забие сърцето ви, когато не виждате кордата, просто защото я няма, елате в Юкатан. Тук все още има неизследвани пещери.