Вечерта край огъня на скарата минава неусетно в сладки приказки и среднощно къпане в басейна. В 3:30 сме по леглата. Все още не знаем дали ще можем да продължим, защото в последната седмица вали като из ведро и много от реките в района са придошли. Има срутени мостове и затворени пътища. Жертвите сред населението достигат  петдесет, а останалите без жилища около 100 000.

За наше щастие, пътят към Зимбабве се оказва проходим и на сутринта в 10:00 часа сме отново на път. Казваме “до скоро “ на Питерсбург и гостоприемните ни приятели и се отправяме към границата. Пътуването до там е монотонно и единствените приятни вълнения са по повод пресичането на Тропика на Козирога. Спомням си детските мечти по южните морета и ширини и превръщането на мечтите в действителност ме изпълва с трепетно вълнение и задоволство. Към 13:00 часа граничният пункт на Южна Африка е зад гърба ни и ние се движим по моста на река Лимпопо. Пред нас е Зимбабве.

Първата ми среща с тази страна беше в тяхното посолство в Южна Африка , когато отидох за визите. Направи ми впечатление нехайното и неприветливо отношение на служителите и това ми припомни социалистическа България. На граничния пункт отново се сблъскваме с неприветливостта на социализма – мръсотия около помещенията, занемареност на сградите и намръщени служители. Същото е и навътре в страната. Сякаш времето е спряло в края на седемдесетте години. Сега разбирам какво е имал предвид Георги Марков, когато е писал за социализма в България. Навярно така са се чувствали (а може би все още се чувстват ) западните туристи у нас. Навсякъде чистотата е на незавидно ниво, колите - стари, сградите - неподдържани и хората - мрачни. Зимбабве от няколко години живее при петдесет процентна инфлация, което е и причината навсякъде да ни питат за обмяна на валута. В последно време страната има проблеми с горивата. Това ни караше да се притесняваме при  подготовката ни за това пътуване.

Картинката е доста позната, нали? Доброто в случая е, че по пътя няма почти никакво движение на автомобили. Веднъж по на пет минути срещаме или застигаме по някоя кола. Постоянно сме нащрек, от честата поява на домашни животни по шосето. Най – опасни са магаретата, които очевидно изобилстват в Зимбабве. Те невъзмутимо си седят или разхождат по пътя, сигурни в уменията на шофьорите. Обикновено ги ползват в странен впряг – по четири в редица пред каруцата. По понятни причини този впряг веднага е наречен от нас 4X4.

Природата в Зимбабве и Южна Африка не е толкова екзотична, колкото я рисува въображението на невиделия тези африкански ширини. Южна Африка е предимно тревиста, с ниски храсти и чадъровидни акации, докато Зимбабве изобилства с гъсти гори стигащи до хоризонта. Зеленина се простира през целия път от двете ни страни. Какво ли би станало, ако страните с такива гори започнат да ги изсичат заради някакъв вид индустрия.

В Булауайо пристигаме вечерта и след дълго лутане в търсене на адреса се настаняваме в едно от малкото останали бели семейства тук. Заможните Зимбабвийци живеят в имения от по 20 –30 хектара с 3 до 5 човека прислуга. Нашите домакини имат две прислужници, един коняр и един градинар. Това,  разбира се ги разглезва и им е доста трудно да помислят за живот някъде другаде освен тук в Зимбабве. Ако човек държи да има голяма къща с басейн, градина и прислуга - Африка е мястото за живеене. За съжаление, несигурността е най – сигурното нещо в Африка и човек много бързо може да загуби всичко. Причина за това е некадърното управление, и един от симптомите на тази некадърност е липсата на така наречените „малки луксове”, като липсата на сламки за напитки по бензиностанциите, липсата на сапуни в тоалетните и пр. Кафето и кока – колата са не по джоба на нормалния гражданин и срамно евтини за туристите. Животът започва да става тежък тук, дори за хора като нашите хазяи, които с притежаваните фабрики в Зимбабве и Ботсуана,  в никакъв случай не биха минали за бедни.